Поредната бройка

От къде идва цялата тази злоба? За какво си ми ядосан, за кое те е яд?
Не си ти човекът, който трябва да бъде ядосан. Аз трябва да съм бясна, да се държа гадно, да съм злата, ревнива жена. Но предпочитам да се държа човешки, защото това е разликата между мен и теб.
Че ти си жалък. Ти не искаш да си щастлив, а да нараняваш хората. Това те прави жесток и зъл. Това криеш под маската, която също е част от теб, но не достатъчно голяма, че да очисти душата ти от цялата мръсотия, която те е завладяла. Твоята цел е да намериш поредната бройка. Това преследваш и не те е грижа дали ще нараниш човка до себе си. Нещо повече – ако нараниш тази жена и тя го покаже, ако страда за теб, липсваш й и продължава да таи надежди, толкова по-добре за теб. Това ти вдига акциите, четка егото ти, прави те още по-оборотен. Най-вървежен? Така ли?!? Чуждото нещастие те прави щастлив.
Съжалявам те. И теб, и всички момичета, с които си бил. И особено тези глупачки, живели с идеята, че имат шанс, че могат да те променят, че накрая доброто в душата ти ще надделее. Съжалявам тези наивни глупачки, които са осъзнали какъв си и въпреки това са запазили надеждата; които са потъпкали гордостта си и пак са клекнали пред теб. Те са почти толкова жалки, колкото си и ти самият, но все пак ги биеш. И какво лошо – нали и без това не обичаш да губиш. Харесва ти да си все отгоре, да си винаги прав. Не умееш да губиш, не можеш да приемеш поражението.
Дали всъщност именно това не е скритата причина, поради която все бягаш? Защото ти наистина буквално бягаш от връзките и от щастието си. Дали не си уплашен, че някой ден тази жена ще те опознае, ще види какво се крие зад паравана и то няма да й хареса. И тя ще си тръгне. Ще те изостави. Зареже. Ти ще я загубиш. Ето от това би те заболяло – да загубиш. Особено нещо, което ти е харесвало, на което си държал. По принцип избираш някоя по-лека, по-слаба, по-лесна жена, с която няма да имаш проблеми. Но ако случайно избереш някоя силна, ще побързаш да я оставиш още преди да си се разкрил напълно пред нея, умрял от страх, че тя може да те остави първа. Страхът ти е толкова голям и толкова надълбоко, че вероятно самият ти не го осъзнаваш.
Затова ще свършиш зле. Ще останеш сам. Сам и самотен. Кое би могло да е по-лошо от това ли? Че всъщност има шанс да останеш с жена, която е просто една глупачка, която ще те боготвори и сляпо ще ти се подчинява. Тя ще живее в илюзията. Ще те обича и почита; ще се грижи за теб, наистина ще й пука за теб. Ще изпълнява всички твои капризи; ще бъде точно такава жена, каквато си търсиш, в каквато искаш да превърнеш всяка една истинска жена, до която се докоснеш. Защото ако успееш, ще победиш, нали? Ти не искаш истинска жена, а мекотело. Вярваш, че си си самодостатъчен.
Но накрая, оставайки с тази жена, която така влюбено те гледа, така сляпо вярва в теб и ти се подчинява, докато към нея ти изпитваш само чисто презрение и отегчение, ще осъзнаеш грешките, които си направил.
Затова по-добре остани сам. Така ще те боли по-малко теб самият. Не става дума за жената, която може да нараниш, ако избереш. Тя не те интересува. Тъй като да нараняваш е най-голямото ти изкуство.

Екскурзия към сърцето

Исках да напиша нещо, което да идва от вътре, от душата ми, да идва от мен и да бъде напълно и тотално мое. Нещо, което да разкрива чувствата ми, но се сетих, че нямам такива. И все пак, тази песен, тази нежна и романтична песен ме провокира, разнежва ме и ме предизвиква да мечтая. Толкова е хубава...
Да не се отвличаме. Колко хубаво щеше да е, ако сега той беше при мен. Ако ме гушкаше и ме притискаше до себе си. Ако можех да почувствам тялото му и обичта му. Говоря за чисто платонична любов. За тази, която идва толкова рядко, но която е толкова мощна, толкова вдъхновяваща и чиста, в която няма нищо плътско. Която те вдъхновява да седнеш и да напишеш песен като тази, или изповед като тази. Която те кара да си мислиш само и единствено за устните на любимия човек, който и да е той, където и да е. Една любов, която те провокира да захвърлиш всичко друго и когато той ти се обади, без значение колко си заета, да скочиш, да се облечеш и да излезеш с него, без да ти пука колко пъпки са ти излезли по лицето или колко много неща имаш да правиш тепърва. Мислиш само за него, когато ще сте заедно и минутите ще се превръщат в часове, сън и реалност ще се слеят в едно, устните и сърцата ви също. Вие двамата сте заедно и имате само и единствено един друг.
Не ти ли идва понякога просто да го хванеш, да го метнеш в колата и да отпрашите нанякъде заедно, само двамата, на място, където няма да има никой друг, ще сте си само вие и ще се наслаждавате на любовта си ден и нощ, без никой да ви притеснява. Ще се гушкате, ще се целувате нежно, ти ще усещаш неговите устни върху своите и няма да искаш да спира, няма да искаш никога да се разделяте, ще мечтаеш винаги да си останете така – притиснати един до друг, имайки само себе си и това завладяващо ви чувство, без което вече не можете да живеете. Не ти ли се иска наистина да го хванеш и да го метнеш в колата? Дори да не отпрашвате никъде, просто да имате няколко часа спокойствие, да сте само вие и всеки да се оглежда в очите на любимия, да се вижда в усмивката му, да се наслаждава на душата му, без нищо друго да има значение. И да сте наистина само двамата, поне за миг.
Ще седите един до друг, прегърнати, неговите устни плътно притиснати към твоите, ще усещаш горещия му дъх... Просто ще си седите така и ще се прегръщате и целувате и ден и нощ ще е едно и също нещо, ти и той ще е едно и също нещо. Той ще ти се усмихва и ти ще потъваш в очите му все повече и повече и часовете ще са минути, минутите ще са секунди, а секундите – мигове. Безкрайни. Безкрайно прекрасни. Но само ако сте заедно.