неделя, 25 януари 2009 г.

Дай ми мъж, но да го може

Най-хубавата част от вечерта беше, когато седна на ръба на мивката. И той я привлече и я целуна. Целуваше я дълго, страстно. Останаха й следи, белези, рани. Но точно това искаше тя. Харесваше й усещането от тялото му - нищо особено, но все пак невероятно секси. Харесваше й как в тяхната игра имаше точно това, което винаги беше искала, без дори да го осъзнава. Те сякаш бяха един за друг в това отношение. За нея всичко приключваше на сутринта. Тя знаеше какво щеше да стане, беше отишла с явното намерение то да стане.
Началото беше кротко - между тях нямаше нищо. Тя подскачаше, танцуваше, вдигаше полите си, смееше се силно, говореше високо, забавляваше се. Беше щастлива и й личеше. Постепенно той беше започнал да я заглежда. Тя не му беше обърнала внимание, защото не искаше да насилва нещата. Всичко се беше случило бавно и постепенно. Той беше започнал да я гледа все повече и повече. Тя беше започнала да отговаря на погледите му. Бориха се за ключа на лампата - тя искаше да е тъмно, а той искаше да е светло. Тя танцуваше страстно и много секси. А той я гледаше, но не прекалено явно. Дойде време за наздравица. Той специално я извика, изчака я да вземе чашата си. После беше започнал да й прави знаци с ръце "ела при мен", а тя му бягаше, защото искаше той да отиде при нея.
В следващия миг тя седеше до него, седеше между отворените му крака, той я беше прегърнал и хапеше гърба й. Тя се правеше на "не знам, не чух, не видая", но всъщност видя, чу, разбра, УСЕТИ.
Първата им целувка беше открадната. Той я беше придърпал към себе си. В началото тя си мислеше, че с него ще е странно - че той няма да е агресивен, че ще е пасивен. Но в следващия миг се беше озовала на мивката, а той я прегръщаше плътно до себе си и не спираше да я целува. Галеше бедрата й и я подлудяваше. Играта им беше груба и едновременно нежна. Те се биеха, в следващия миг се целуваха страстно, после пак се биеха.
Озоваха се на легло. Сами в стаята. Тя отиде до тоалетна, а когато се върна, той беше гол от кръста надолу и я чакаше в леглото.
- Искам да спя - й беше казал, но не спаха.
Тя го яхна, после му каза "ела тук". Нямаше нужда да повтаря. Той вече беше тук и я целуваше, обръщаше я под себе си, а тя изтръпваше. Самият той също изтръпваше. Тя галеше голата му кожа, меките му гърди, той я хапеше. Тя му удряше шамар, а после той на нея. От това й се завиваше свят - толкова много се възбуждаше, толкова много го искаше. Покатери се отгоре му и го шамароса.
- Мръсницо, не ме бий - беше й казал той, но очите му говореха друго. И той искаше същото нещо, също толкова много. Тя хвана ръцете му и ги опъна назад. Телата им бяха плътно едно до друго, той я целуна и силно захапа долната й устна. Тя не знаеше дали вие от болка или от удоволствие. Но виеше. Мъркаше. Искаше. Той я обърна под себе си и съвсем директно и заяви, че иска да свали сутиена й. Тя му отказа.
- О, ще го свалиш.
- И защо?
- Защото искам. Искам те без него.
Дъхът й сякаш спираше, докато той лежеше отгоре й и нежно я целуваше, а пръстите му бяха някъде под роклята й. Той я насилваше, удряше, наричаше я мръсница, но това беше толкова секси, толкова възбуждащо, че действаше и на двамата като мощна виагра. Беше част от играта, беше самата игра. Тя седеше отгоре му, в следващия момент се пусна назад и легна в краката му. А ръцете му бяха някъде там. Тя стенеше.
- Изправи ме... вдигни ме...
Той хвана ръцете й и насила я привлече обратно плътно до себе си. Посрещна устните й със своите. Тя искаше да крещи. После искаше да стане. Той я държеше и не я пускаше. Тя му удряше шамари и той на нея. Стоновете й сякаш идваха от някъде много надълбоко. Това беше някакъв нов вид възбуда, при която не можеш да се отлепиш от този човек. Тя за първи път изпита подобно нещо - на сутринта всичко щеше да свърши, защото тя така искаше, но сега искаше просто да е до него, под него, върху него. Харесваше й как той я обгръща с ръце, как я притиска към себе си, как иска да заспят в прегръдките си. Харесваше й и как тя буташе ръцете му, защото не обичаше да се гушка, а той хващаше ръцете й и пак я прегръщаше. Харесваше й тази странна комбинация от нежност и истинска мъжка сила, която той беше овладял толкова добре. Всяко движение на ръцете му беше толкова добре премерено, че само с едно докосване успяваше да накара цялото й тяло да настръхне.Точно това беше търсила - точно този див, груб, вулгарен секс. Но знаеше и че с него ще има и друг секс - бавен, страстен, който постоянно ще я държи на ръба и ще я кара да го иска повече. Сега не знаеше кое иска.
Затова щеше да вземе и двете.

четвъртък, 22 януари 2009 г.

Фантом

Ти си копнежът на отчаянието. Ти си онзи, който е винаги тук, но който никога го няма. Ти си мечтата, но и този, за който никога не бих си и помислила.
Не те обичам. Дори не те харесвам. Но има някакво особено очарование в това да те нося със себе си, в ума си като символ на нещо. А може би не си символ. Може би не си нищо друго, освен една бледа сянка, която минава покрай мен ден след ден, докато дните ни изтичат като песъчинките в часовник. А аз какво ли съм за теб? За мен ти винаги ще останеш една загадка. Никога няма да съм наясно какво наистина чувстваш, какво виждаш през тези очи и какво чуваш през тези уши. Няма да знам мнението ти по нито един въпрос. Дори да ми го кажеш, ще бъдеш ли искрен? И колко време мнението ти ще остане такова? А ще бъде ли същото пред другите?
За мен ти си човекът, който навестява нощните ми сънища, бляновете ми в онова време, в което не се налага да говоря с никого. И това е любимата ми част от деня. Защото щом става дума за теб, блянът е по-добре от реалността. Ти не си за мен и аз не съм за теб, не искам да съм с теб, не искам дори да говорим. Ти си толкова различен, че не знам дори дали си искрен. Когато ми говориш, е едно, а когато ме гледаш по този начин, всичко е съвсем друго. Но така и не мога да разбера кога си ти, кога си искрен, кога разкриваш себе си. Правиш ли го изобщо?
Ти просто минаваш покрай мен. Това е всичко, което искам от теб. Истината е, че дори това не искам. То не ми трябва, не ми е необходимо. Но е хубаво, когато се случи. Когато те няма не копнея по теб, не те искам, ти си ми безразличен. Ако имам шанс с теб сега, сигурно бих се обърнала на другата страна. Защото не те желая. Но падна ли веднъж в прегръдките ти, всичко моментално става толкова различно, самият ти вече не си същият.
Но това не значи, че те искам. Ти си една сянка, един преминавщ призрак. Избери си - за мен ти или ще бъдеш това, или изобщо ще те прогоня.

вторник, 20 януари 2009 г.

Най-естественото

Най-много се пише за най-естествените неща. А защо това е необходимо? Не са ли приятелството, връзките, сексът най-естествените неща? Не им ли се наслаждаваме от години?

Всъщност, преди никой не се е замислял за тях, за подобни неща. Затова и хората са били по-щастливи. За тях не е имало такива игри, не е имало такъв избор. В консервативно общество се живее много по-лесно. Всичко е било съвсем ясно. Харесваш си някой, обичате се. Ако е взаимно, се взимате и с това нещата приключват. Винаги след както двамата се съберат на екрана се появява The End. Но това не е щастливият край, а просто краят. След брака се започва с деца, скандали за миенето на чиниите и взимането на децата от училище. Но тогава това не е било проблем. Всеки е имал своето място и не се е борел за нищо. Всеки е знаел къде принадлежи, къде е мястото му, каква е ролята му, какви са задълженията и правата му. Днес всеки се бори за това, което иска, прави всичко по силите си, за да постигне нещо, което му харесва. Това обърква хората, защото не знаят каква е ролята им и къде е мястото им. И те го ползват като оправдание, за да допускат глупави грешки.

Няма смисъл да се пише за секс и за връзки. Ти са нещо естествено. Пред нас не трябва да стои въпросът кога да му се обадя, а по-скоро какво ме спира да му се обадя сега. Смятам, че трябва да следваме сърцата си, естествения си вътрешен порив. Да говорим, когато имаме да кажем нещо важно на човека срещу себе си, без да се притесняваме от това, което искаме да кажем. Защото то идва отвътре, от нас самите. Щом го мислим, трябва да го кажем, щом наистина го мислим, значи така трябва. Не е редно да вървим срещу собствената си природа. Трябва да действаме импулсивно и емоционално. Да не се водим по чужди съвети, да не мислим толкова. Нещата трябва да се усещат и да се случват, а не да се анализират и да се обмислят. Това е вървене срещу природата. Вярвам, че да сме искрени и да говорим директно, да правим това, което искаме, а не това, което трябва е много по-правилно и много по-добре от това да се водим по правила.

Аз ще изгоря моите правила. Във връзките не трябва да има правила. Няма нищо по-естествено от любовта между двама души, нищо по-красиво, истинско и реално от това да имаш до себе си някого, когото обичаш и който също те обича, с който се подкрепяте взаимно и си помагате във всичко. Разделили сме света на мъжки и женски – имаме женски коли и мъжки коли, женски задължения и мъжки задължения, женски характери и мъжки характери. Не сме ли едно цяло с човека, когото обичаме? Аз вярвам, че сме. Че с него не трябва да има свян, страх, извинения.

Може би прекалено много обичаме драмата. Всички сме минавали през онези периоди, в които не ни се случва нищо – ама нищичко. И сме се научили, че да сме нещастни, е много по-хубаво, отколкото да сме апатични. Затова дори когато имаме връзка, се страхуваме, че нищо няма да се случи, че нищо не се случва. Полудели от страх да не влезем в един коловоз, в който всеки щастлив човек би трябвало да бъде, ние си създаваме драмата сами. Всички скандали, всички раздели – всички те са плод на нашия страх да се обвържем, да разкрием себе си и душата си пред човека, който е част от нас. Този човек ни принадлежи още преди да сме се родили, още преди да сме го срещали. Той е наречен за нас. Но много често ние сами го прогонваме от страх, че може да се случи нещо, което да ни разтърси толкова силно, че след него вече да няма нищо. Да, всички знаем онзи етап от връзката, в който знаеш всеки жест на другия, знаеш какъв ще бъде отговорът му, реакцията му на всяка твоя дума, на всяко действие. Толкова ни е страх от това еднообразие, че сме готови дори да не се опитаме. Готови сме никога да не сме истински щастливи, само за да сме сигурни, че никога няма да сме истински нещастни. Което е невъзможно. Нещастен е само този, който не обича, който никога не е обичал и който никога не е бил обичан. Защото това е естествено – няма нищо по-нормално, нищо по-натурално от това да обичаш и да си обичан.

Затова аз ще изоставя задръжките и страха си и ще бъда себе си. Да, може да не ме харесат, може да ме отхвърлят, но ще знам, че съм изгоряла, за да светя. Ще знам, че съм се върнала назад към корените си в един по-добър свят. Ще знам, че любовта наистина е вътре в нас и просто чака да я освободим, за да ни направи щастливи. Ще знам, че това съм била аз без страх, без свян, без задръжки. Ще съм точно такава, каквато бях преди „Космополитън” – естествена, емоционална, грешаща, но чиста. Истинска. Искрена. Обичана. Обичаща. И щастлива. Много щастлива, дори от грешките си.

сряда, 14 януари 2009 г.

Потушения протест или иззетото право на глас

Може би аз не съм най-подходящия човек, който да говори за това. Но просто не мога да се сдържа.
Цялата тази информация, която ни залива отвсякъде, всичката тя е манипулативна, тя е цялата лъжлива и фалшива. Нейната задача не е да ни информира, а да ни въздейства, да ни внуши определени мисли и идеи, да ни промие мозъците.
Защо протестът свърши с кръв? Ами защото хората не са доволни. Ако бяха доволни, нямаше да протестират, това е ясно. Но нима хората нямат право на протест? Защо той трябва да бъде спиран? Как иначе ще бъде изразено нашето мнение? Нима това сега не граничи с терор? С тирания? Това е откровен политически терор. Не ни питат за нищо, а когато ние се опитаме да кажем каквото и да било, от другата страна на бариерата, защото ние сме отделени от онези, Височайшите, с бариери, ни посрещат полицаи, готови да се бият! Това не прилича ли на старо патриотично стихотворение? "Но що е отечество" пита Яворов в "Септември" и от коя страна на барикадата трябва да е полицията? Нима те не са хора? Нима те нямат право да са недоволни? Но вместо да са с другите, те са срещу тях, тяхната задача е да бият, да арестуват, да спират изявата на мнение.
И как ще се променят нещата с мирен протест? Те няма да се променят просто! когато човек говори прекалено тихо, никой но го чува, никой не го слуша. Много по-лесно е да се направиш, че не си чул нещо неприятно, когато то е казано шепнешком, отколото когато е извикано. Едно е да се чете за масовото недоволство на народа в глобалното село, съвсем друго е да видиш на площада димки и кръв. Нима нещо ще се промени ако няма кръв? И до колко сме паднали като държава, щом дори кръвта вече става на вода и не й се обръща внимание? Щом Височайшите продължават да си работят, продължават да не се интересуват от това, което става навън? Те не питат какво е нашето мнение, не искат да го чуят, когато го крещим под прозорците им. Сякаш сме безгласни! Връщаме се векове назад. Разликата е, че тогава хората са се впечатлявали от кръв. Че тогава са успявали да свалят правителства и да получават това, за което се борят!
От къде знаят, че хората са запасени с палки и ножове? И как няма да се запасят? Нищо няма да се промени от един мирен протест - видяхме толкова много мирни, от които никой не спечели нищо. Значи протестът трябва да е истински - да има безредици, щети, побои, нещо, което да изкаже възмущението, обидата, яростта на хората. Ето затова всички са се приготвили за самоотбрана.
И разбира се, нямаме мнения на протестиращи. Имаме само суха статистика. Силно изманипулирана. Имаме мнения на специалисти, които не са никакви специалисти по нищо. Имаме мнение на управляващи, които не са никакви управляващи на нищо. Имаме само новини и изводи, които не са никакви новини и никакви изводи.
Тях всички ги знаем. Това, че не сме доволни, не е нещо ново. Да станем доволни обаче ще бъде нещо ново. И точно за новото се борим. Затова не ни бийте, не се криите и не се мислете за велики. Колко ранени трябва да има, за да стане ясно, че днес ние искаме да ковем съдбата си сами? Че не искаме тирани. Защото народните избраници са хора, които народът избира, за да управляват и да защитават интересите му. Те са там, за да му служат, а не за да бъдат прислужвани.

понеделник, 12 януари 2009 г.

К. като "Кукувица"???

О, да, аплодисменти. Най-сетне разбрах какъв ми е проблема.
Винаги съм се опитвала да съм перде. В началото беше, защото много се кефех на Руши Видинлиев, който смяташе, че е много готино да си перде. И тъй като исках да съм готина, реших, че наистина е много готино. После разбрах, че това е може би единствения начин да запазиш сърцето си. Но и най-трудният, защото ако си перде, няма да има от какво да се пазиш.
Изобщо любовта сама по себе си е една голяма агония. Истината е, че не можем без нея, но и не можем с нея. Не можем без нейните драми, скандали, силна обич и силна омраза, силна ревност и страстен секс. Но и понякога не можем с тях.
Както и да е. Тази публикация не е за любовта - колкото и да съм обичала, колкото и да не съм обичала, има много по-умни и по-опитни хора, които не могат да говорят за любов, камо ли аз да седна да го правя.
Това е публикация за мен. Днес разбрах какво се случва. Истината е, че винаги търся нещо. Нещо ново, нещо силно. Някой, с когото искам да бъда. Когато остана сама дълго време, съм готова този някой да е всеки, който ми обърне внимание и който ми хареса. Да, доста тъжно. Явно излъчването ми е такова, че хората не искат да имат връзка с мен. А аз се надявам ли надявам. И когато пак остана сама, съм още по-тъжна и самотна от преди. Чувствам се наистина не просто сама, но откровено самотна, чувствам, че не съм харесвана, че никой не търси нещо сериозно от мен. И после се чувствам изролзвана. От него и от самата себе си. Защото дори когато нещо вътре в мен ми казва "не се надявай, няма смисъл, той не е за теб, тази връзка не може да просъществува в реалността", аз наистина се опитвам да не се надявам. Само че вътре, още по-надълбоко, се надявам. При това много силно се надявам, че ето, може би това е човекът, в който ще успея да се влюбя, който ще се влюби в мен и двамата взаимно ще се причиняваме болка. И в следващия миг това не става. Нищо не става. И после ми е още по-гадно и по-самотно, отколкото преди това. А става още по-лошо, защото в крайна сметка си давам вид, че нищо няма и нищо не е било. Но това не ме прави по-щастлива. Вярвам, че ако си повтаряш, че си добре, един ден наистина ще станеш по-добре. Но това или е пълна лъжа, или този ден идва твърде бавно.
Другият вариант е нещо да стане. Надеждте ми да се оправдая. И тогава пак ми се случват две неща - или се държа добре и съм готино гадже, или съм задушаваща и твърде любвеобилна за толкова несероизна връзка като тази, която се получава. Не знам кой е по-лошия вариант. При първата ситуация проблемът е, че той ми омръзва твърде бързо - превръщам се в лирическата героиня на Елисавета Багряна от "Кукувица" и бягам от него, а той не ме гони, защото не може да тича толкова бързо и с такива препятствия. Или просто защото смята, че съм трудна или че не си струва, или че не съм последната жена на света. Не знам. Но колкото и хубаво да е всичко, аз се отегчавам прекалено бързо. Което ме изтощава емоционално. И докарва мъжете ми до лудост. Вторият вариант е да давам прекалено много, без да искам нищо в замяна. На мъжа ми му омръзва да му вися на врата постоянно и да се държа толкова инфантилно - като някаква бавна съм. И се отказва. Бяга, защото се задушава. А после пак съм сама. Малко по-малко нещастна, отклокото ако аз избягам.
И тук разбирам едно - че наистина винаги търся нещо. Останала сама, се оглеждам веднага. Много често се оглеждам още преди да остана сама. И когато нещо ми хване окото, връзката ми започва да ме задушава. Прекратявам я и продължавам напред с този, който ми е хванал окото. Само че и той ми писва в един момент. Това е някакъв кръговрат, силно изтощителен, много важен, но и супер безполезен. Защото в крайна сметка от него нищо не става, той само ме прави не-щастлива и изморена.
И сега го забирам - не мога да имам връзка. Някак си винаги я провалям. Не мога и да нямам. Някак си съм абсолютно самотна. Честно, дори гумения не може да замести мъжа. Защото има нещо в ръцете, което го няма в батериите - точно това, че са ръце.
Това е то.
Открих го:
"кой каквото иска да говори -
няма нивга аз гнездо да свия,
рожби румени да ти отгледам,
в къщи край огнището да шетам."
Особено последното.