Чайка, лампа, слънчоглед

А всъщност в живота си всеки е сам. Той идва и ти казва "Много те харесвам", а после отива и се забива с онова момиче. И ти се дразниш не на това, което е казал, или на онова, което е направил, а на онова, което е казал и после е направил. Защото - само един истински, оформен лицемер може да те лъже в лицето. Само такъв човек може да дойде и да ти каже "Ама аз нямам нищо против теб, естествено, че не те мразя, защо си решила, че те мразя, лъжеш се...". А точно на другия ден ти заявява "Ти си циганка"! Но добре, че няма нищо против теб.
Един човек, изтъкан от лицемерие.
А всеки човек живее в няколко свята. В единия свят може да си някой принц, а в другия - да си просяк. Във всяка компания човек някак си се променя. Общувайки с хората, всеки търси начин да се защити от тях. Защото е сам и защото не можеш да имаш вяра на никого, най-малкото на този, който ти казва "Не те мразя, не си мисли така". Ако ти кажат това, знай, че те мразят. Знай, че каквото и да ти каже този човек, то не е истина, той те лъже, защото го е страх. Зад всяка отявлена форма на агресия се крият комплекси и страх от външния свят. Той наранява, защото го е страх да не бъде наранен. И толкова много го е страх, че изобщо не се замисля дали този човек изобщо ще го нарани. За него е важно да изсипе цялата помия на собствената си несигурност върху ти, без да се интересува от нищо. Той дори не се замисля - мисли, че щом е комплексиран страхливец, всичко му е простено, щом го прави като защитна реакция, той е в правото си.
Това е един човек, изтъкан от лицемерие.
И може би е по-добре да си изтъкан от комплекси, отколкото от лицемерие. Защото ако си целият един голям комплекс, това не значи, че ще лицемерничиш, но ако си лицемер, това само по себе си е достатъчно лошо. А иначе кой няма комплекси?
И най-странното е, че като комплексар или превземка най-често те квалифицират хората, които не те познават. И всъщност кой решава кой какъв е? Може ли човек сам да се определи? Щом самият ти не можеш да определиш какъв си, как така някой друг може? Някой, който не те познава, не знае начина ти на мислене и чувствата ти, не разбира подбудите ти? И ако човек постоянно се променя, защото това със сигурност е така, то може ли тогава да го определим и да го поставим в граници?
И винаги най-положителното отношение води до агресия. Колкото по-мило се държиш с някого, колкото по-позитивен се опитвашда бъдеш, толкова повече той се опитва да ти се изсере отгоре. Защо това е така? Може би гледа на теб като на слаб човек? Не трябва ли да приемаме положителното отношение с положетална нагласа? Не е ли по-вероятно да ни нарани по-агресивният, този, който се държи по-грубо? Защото именно той е този, който наранява като защитна реакция. Затова агресията следва също да е насочена към него.
Не разбирам този сложен свят. Прекалено много омраза има в него.

Коридорите на СУ

Те са видяли какво ли не. Видяли са онази първокурсничка, която тайно заглежда онзи третокурсник, смятайки, че никога няма да успее дори да се запознае с него. Видяли са онова момиче, което се крие от момчето, което иска. Както и онова момиче, което сваля всички. Видяли са онова момиче, което подскача щастливо, когато е взело изпита си. Както и онова момче, което гледа в земята, след като не е взело своя. Видяли са ги как се превръщат от момчета и момичета в мъже и жени. Как претърпяват голяма част от разочарованията си, как преминават през най-щастливите си моменти и през най-големите си мъки.
Ако коридорите можеха да говорят...
Щяха да видят онова момиче, което оставя сърцето си там. Което видя този човек и сърцето й скочи в гърлото и заби по-бързо от друг път.
Това са коридорите, в които тя иска да се разхожда всеки ден. Тя мечтае за слънчев мезонет с голяма цветна тераса в центъра на града, на някоя малка улича. За чихуа-хуа, което да я посреща вечер. За диплом за признание на стената. И вярва, че пътят за мечтите й минава оттук. Знае, че ако разчита на себе си и само на себе си, защото тя отдавна вече е осъзнала, че е сама и че приятели не съществуват, ще постигне това, което иска. Вярва, че когато човек силно иска нещо, съдбата се напряга, цялата Вселена се втурва да му помага. Но не разчита на това, а на себе си и своито умения. Макар и да не ги е дефинирала, тя знае, че има умения. Че й предстои да открие себе си с всичките си лоши и добри страни.
Затова тя иска да идва тук всеки ден. Иска да опознае този университет като петте си пръста. Днес за нея тези коридори бяха объркани, непознати. Тя влезе от едната страна и без да разбере как, защо и от къде, за Бога, е минала, изведнъж излезе от другата страна. От другата страна!?! За нея днес това беше жив лабиринт. Тези коридори - толкова много и толкова объркващи. Всичките еднакви, всичките свидетели на различни истории.
Да ги научи всичките като петте си пръста, за нея ще значи, че ще я приемат да учи тук. А после ще завърши и ще си намери работа. И в началото всичко ще й е като тези коридори - объркано, еднакво, прекалено сложно, за да го научи и разбере за времето, дадено й за това. А после ще свикне, ще се потруди повече, но ще се справи. А после връзките й ще са така - объркани, заплетени, всяка еднаква с предишната, но коренно различна. Накрая обаче ще научи и тях и в крайна сметка може би един ден до дипломата си ще сложи снимка от сватбата си. А може би не.
В крайна сметка не е ли всичко в живота като коридорите на СУ?
Но ако я приемат, тя ще го вижда всеки ден. Може ли всеки ден да се крие така? Тя не е човек, който се крие, не бяга от предизвикателството, особено ако то е в лицето на мъж. Напротив, има навика да върви право към него с танцувална стъпка и да си тръгва с номера му, написан на салфетка. И никога отново прочетен.
Но с този човек всичко е различно. Той е като наркотик за нея. Тя бяга от него, защото го иска. Иска да се събере с него, иска да върне времето, в което са били щастливи. Защото наистина са били щастливи. И пак могат да бъдат. Но не и ако тя бяга от него.
Истината е, че тя няма какво да му каже. Вече не го познава, гледа го, вижда най-красивият мъж в университета, вижда този, който е винаги заобиколен от жени, защото е наистина хубав и магнетичен. И в този ден той е още по-хубав от преди, защото не е неин и защото не го е виждала от много време. И защото е забранен. Знае, че да се върне при него е като да превърти лентата и отново да повтори същата тежка катастрофа, след която се налагаше да сложат байпас на сърцето й. И сега то не чувста, защото не е съвсем напълно нейно, истинско. Но когато той е там, то е съвсем живо и реално и чувства както преди.
Да избяга от него, да го остави, може би беше това, което нито един от коридорите на СУ не осъзна, че се случва. Но тя осъзна. Осъзна, че взима решение. Тежко решение. Че се изправя срещу себе си и природата си. Че да бездействаш понякога е много по-трудно от това да действаш.
Тя го гледаше как се отдалечава. Наблюдаваше усмивката му. Беше й ясно, че отново говори някаква простотия - някоя голяма глупост, която е направил и на която никой човек, гледащ на себе си като на възпитан цвят на обществото не би могъл да си позволи да се разсмее. Обичаше маниера му на говорене. Каквото и да имаше да кажеше, можеше да го разкаже смешно, при това понякога съвсем несъзнателно. Той беше човекът, в чието сърце тя се беше гмурнала и беше видяла колко е контрастен. Как това, че е шут, не го прави по-малко човекът, когото тя не можеше да не обича. Но той беше и един безкрайно чувствителен човек, безкрайно грижовен. Безкрайно обичащ и безкрайно нараняван. Тя самата го беше наранявала. И оттогава вече не го познаваше. Той беше много по-дълбок от това, което всички други виждаха. Всички освен нея. Тя го четеше като отворена книга. Той беше прозрачен за нея, защото бяха еднакви. В него тя виждаше себе си, беше наясно с причините за действията му. Той беше тя и тя беше той. Ичмаше чувството, че те имат едно сърце.
А на нея то не й трябваше след него. Тя реши да го остави там. Той може би щеше да успее да го накара да работи. Ако се върнеше отново в тези коридори, имаше шанс да го разделят. А ако не се върнеше, то нямаше да й трябва.
И така коридорите на СУ се сдобиха с едно сърце. Едната му половина вече не работеше, беше неспособна да чувства. Ами другата?

Да бъдеш Лили

-Не искам повече да правиш така - заяви Тишо.
-Какво сега съм направила? - попита Лили и усети вълна от негодувание.
-Много добре знаеш какво. Полудях като те видях отгоре на подиума.
-Стига вече с тези глупости! Толкова ни е хубаво заедно, ти се опитваш изведнъж да ме променяш! Ако стана такава, каквато искаш да бъда, нима ще ме харесваш! Не, ще ме оставиш. През цялото време, докато ходим ще се опитваш де ме промениш, а накрая ще ме зарежеш, защото вече не съм същия човек, с който си тръгнал - няма да съм толкова чаровна, истинска, весела. Това ли искаш?
-Просто не искам да танцуваш там, всички да те гледат, да флиртуваш с разни хора.
-Страх те е, че ще ти изневеря. - заяви Лили спокойно и го погледна в очите.
-И това.
-Как може това да те плаши? - Лили придърпа нагоре одеялото и се зави до брадичката. Изведнъж я беше обляла студена вълна.
-А какво - трябва да ме радва ли?
-Никога не съм си представяла, че мога да ти изневеря. Не искам да ти изневерявам. Но и не искам да ме задушаваш и да ми вдигаш скандали за глупости.
-А аз не искам всички де ти гледат, всички да те свалят.
-Никой не ме сваля!
-Сто процента! Все едно, че не бях там и че не видях!
-Тихомире, кой ме е свалял?
-Кой ли не те сваляше! И ти му отвръщаше! Кой беше този до теб на подиума?
-Дори не знам за кого говориш!
-Аз знам, затова се притеснявам!
-Гледай си работата! Нямам намерение да се карам с теб за глупости! - Лили стана от леглото и отиде към дрехите си. Бяха разхвърляни по столовете, имаше и по пода. Цялата ситуация я отвращаваше. Багажа й беше в хола му, все още неразопакован. Тя можеше още сега да си вземе сака и да си тръгне, но и двамата знаеха, че няма да го направи. Искаше да си е у дома, сред нейните хора и нейните заведения, а винаги, когато си беше вкъщи, искаше да е при него. Ето това беше лошото при връзките от разстояние!
Лили се облече под смаяния му поглед.
-Какво правиш? - попита Тишо няколко пъти, но не получи отговор. Тя тръгна към вратата, взе чантата си и затвори след себе си. Тишо скочи от леглото и тръгна след нея. Лили вече слизаше по стълбите, когато той извика след нея:
-Къде отиваш?
-Отивам да закусвам! Сама! - заяви Лили и трясна входната врата след себе си. Тишо я проследи през прозореца. Познаваше целият град като петте си пръста, но за Лили не можеше да се каже същото. Затова той знаеше къде отива тя. Обичаше една голяма сладкарница на три етажа, цялата в цветя и обляна от слънчева светлина. Много често, когато тя идваше тук, двамата сядаха там, на най-горния етаж, припичаха се на слънцето. Лили винаги си поръчваше боровинков пай със сладолед. И се радваше като дете на цъфналите цветя и топлите слънчеви лъчи.
Лили си мислеше, че трябва да отиде някъде да хапне. Беше много гладна и малко й се спеше. Но трябваше да се помотае малко. Не си представяше връщането си. Искаше той да отиде при нея и да я върне, но той нямаше как да знае къде е тя, защото не искаше да ходи в онази сладкарница. Умираше за парче боровинков пай с кокосов сладолед, но ако отидеше там, той щеше веднага да се появи. А тя искаше да му покаже, че е независима. И макар в друг град, сред непознати хора и множество страхотни места, които не беше открила, Лили нямаше намерение да отстъпи. Ясно осъзнаваше, че само веднъж да свие в грешната пряка, щеше да се загуби безвъзвратно - тук всички улици й изглеждаха еднакви.
Реши да продължи напред и да намери някое ново местенце, където да закуси. Разкъсваше се между това да се прави на недостъпна с риск да се загуби и това да покаже, че е достъпна, но да загуби малко от достойнството си.
Реши се на първото и влезе в някакво кафе, в което никога не би влязла в София. Но сега не беше в София, никой не я познаваше, а и не беше сигурно дали пак ще дойде тук, затова реши да рискува. Тръгна към вратата и в този миг телефонът й звънна - беше Тишо. Нямаше да му вдигне. Спря звука си и продължи. Точно посегна към дръжката на вратата, когато получи смс - "за нищо на света на влизай там". Значи все пак беше решил да се сдобрят и вървеше след нея. Е, няма да стане твоята. Лили влезе и затвори вратата зад себе си. Обстановката беше толкова обикновена, клинична, че тя веднага съжали. Тук липсваше не само вкус, но което бе по-лошо - липсваше сърце.
Още се оглеждаше за маса, докато другите посетители оглеждаха нея, когато Тишо влезе, издърпа я навън и я повлече в друга посока, възможно най-далеч.
-Помолих те да не влизаш там.
-Заповяда ми! Заповядваш ми и други неща! Няма да стане твоята.
-Лили, пак ли този спор. Не искам да стане моята, но и не искам да се излагаме пред целия град.
-Майната ти! Имиджа ти е всичко, за което мислиш! Даваш ли си сметка, че повечето хора не те познават!
-Но точно тези, които пускат всички клюки, ме познават. Хайде да се приберем.
-Отивам да закусвам и ти не ме интересуваш.
-Добре, още ли ще се караме за това? Глупости правиш сега.
-Глупости?!? Казваш ми, че съм глупава, така ли?
-Лили, не съм казал подобно нещо.
-А какво каза? Откакто съм тук се опитваш де ме контролираш, да ми казваш какво да правя, как да се забавлявам, къде да ходя. Не се опитвай да ме промениш, защото в крайна сметка ще ме загубиш! - Лили се врътна и тръгна обратно по пътя към дома му.
-Сега къде отиваш?
-Искам да си взема душ, идвай да си ходим. - Лили се чувстваше като у дома си в неговия дом. Харесваше й там - имаше много цветя и страшно много картини, различни стилове музика и игра с осветлението. Спалнята му беше точно такава, каквато Лили си беше представяла собствената си спалня, при това той също не беше ползвал услугите на дизайнер или архитект. Банята беше със сини плочки по пода и жълти със синьо по стените и Лили просто обожаваше енргията й! Чувстваше се като на морето в тази баня. Затова не й беше проблем да каже "да се прибираме у дома", имайки предвид неговият дом.
Тишо я хвана за ръка и двамата тръгнаха заедно. Не говориха по пътя. Лили искаше да го целуне, но същевременно не искаше и това я изнервяше. Сети се за Олег и за това как той също живееше в друг град, но с него всичко беше много по-лесно и нито за миг не се беше замисляла дали да направи това, или другото. А с Тишо беше толкова по-интересно.
-Ела тук - Тишо отново я подпря на стената, точно както предишната вечер. Но Лили му беше толкова бясна, че този път нямаше да го остави да разчупи ледовете със секс.
-Не отивам на друго място, освен в банята! - заяви тя, отблъсна го и продължи към втория етаж. Тишо я последва.
-Стига, не ми се цупи сега за глупости. Аз съм този, който трябва да се сърди, а ти не ми говориш и ми се мусиш.
-За какво можеш да се сърдиш?
-Лили, ти обожаваш да се показваш! А аз искам само аз да те гледам, да си само моя! Мразя друг да те зяпа!
-Това ли е проблема, че ме гледат? Какво те грее, нали ти ме имаш?
-Лили, няма да разбереш мъжката логика. Просто разбери, че те искам само за мен и не искам друг да те гледа!
Лили вече беше почти гола. Целуна го и влезе в банята щастлива и доволна. Той я ревнуваше. Искаше я само за себе си, явно имаше чувства към нея. Харесваше й егоизма му, непрестанното му желание. Мечтаеше да хапнат и да се върнат в леглото. Може и да не хапват. Лили го искаше много, искаше секс за сдобряване.
-Мило, ще дойдеш ли да ми разтриеш гърба - провикна се от банята. Гола и мокра.

Да бъдеш Лили

Лили искаше да се забавлява сега, веднага. Не я интересуваше, че той се мотаеше. Да, беше дошла заради него, но не усещаше липсата му. Знаеше, че в един момент той ще дойде, но сега не мислеше за него, а за онова подиумче ей там, където щеше да се чувства най-добре. Беше пийнала съвсем малко, колкото за настроение, макар че си го имаше и преди това.
Бяха прекарали деня заедно и тя беше щастлива. Почти не бяха напускали леглото, което я правеше още по-щастлива. А сега беше в най-добрата дискотека в града с най-близките си приятели и искаше да се забавлява. А това беше любимата й песен! Лили не се сдържа и отиде право на подиума, качи се отгоре и даде всичко от себе си. Обичаше да е отгоре, да я поздравяват, всички да я гледат, да танцува и да се запознава с нови хора.
Но беше приключила със забивките. Не тук, не сега. Не искаше да провали връзката си, особено сега, когато беше започнала да чувства колко хубаво всъщност би могло да бъде да имаш връзка. Беше щастлива с него, той беше нещо, което тя не си беше представяла, че може да съществува. Тишо беше като сбъдната мечта за Лили.
Но сега тя не мислеше за него. Беше в морето, но не искаше да лови риба, а само да поплува на спокойствие. Но рибата май - май не мислеше така. В мига, в който се качи горе, около нея се събра тълпа от хора. Лили обичаше да е център на вниманието. Не й пречеше това, че всички я гледат, че всички танцуват с нея с езика на тялото си, щеше да стане проблем, ако някой беше по-настойчив и тя не успееше да го разкара. Точно така се беше получило миналата седмица. Но тогава Тишо не беше наблизо. Лили беше разкарала сама обожателя си. Но си беше представила реакцията на Тишо, ако той беше видял как онзи се беше залепил за нея и не искаше да се махне, макар тя упорито да му бягаше и да не го оставяше да я приближава, камо ли да се опитва да я прегръща.
А сега Тишо беше тук и всеки момент щеше да дойде, което изпълваше Лили с радост, тръпка, трепетно очакване. Тя не сваляше поглед от стълбите, всеки миг беше мигът, в който тя се надяваше да го види да слиза бавно по стълбите към нея. Щеше да познае тази походка винаги и навсякъде.
А Тишо го нямаше.
Сиси дойде при нея на подиума. Около тях кръгът стана още по-гъст. Няколко момчета също се качиха и затанцуваха с тях, но и двете ясно показаха, че не ги искат. Но нали в това беше част от тръпката на флирта - да бягаш и да те гонят. Говориха си помежду си, говориха си и с други хора. Беше им забавно, защото отново бяха във вихъра си - горе на подиума, заобиколени от момчета и на подходяща музика. Бяха щастливи. Лили танцуваше със Сиси, с едно момче и с още едно момиче около себе си. Харесваше й така - когато всичко беше чисто приятелско. Беше й забавно да се запознава с нови хора. Въпреки силната музика, успяваха да си пуснат по някоя забавна реплика и Лили наистина се чувстваше страхотно. Кръгът около тях обаче ставаше все по-плътен и на Лили й ставаше все по-горещо. Макар да се беше облякла на практика колкото да не е гола, Лили наистина се чувстваше прегряла! Много искаше Тишо да дойде по-бързо, но пък искаше и да се забие с ей онова сладурче от ляво, което не спираше да я гледа и да й говори с очи. Но от друга страна имаше нещо, което я спираше. Това, че Тишо щеше да разбере със сигурност, изобщо не я притесняваше. По-скоро знаеше, че ще е нещастна, ако направи подобно нещо. Макар да искаше приключение, не искаше такова приключение. Искаше някое, което да включва Тишо.
И в следващия миг го видя - той слизаше по стълбите и вървеше право към нея. Само че когато слезе целия и тя го видя напълно, се оказа, че не е той. Лили се почувства тъжна. Искаше той да дойде най-после, защо се бавеше толкова? Голяма кифла беше!
-Стига, нали знаеш, че ще дойде! - сръчка я Сиси - Възползвай се да се позабавляваш! Нали не смяташ, че той ще се зарадва да те гледа горе на подиума! Дойде ли, ще трябва да слезеш!
-Само аз да сляза?
-Моето гадже не е тук! - засмя се Сиси и Лили усети, че тя е права. Тишо не ограничвашае свободата й, дори не беше много ревнив, но да - може би щеше да се ядоса на това, че един сладък блондин я сваля. И че Лили му се усмива. И че сега той идва право към нея и започва да танцува с нея. Лили се смееше като дете. Беше много хубаво да ти показват колко си харесвана. Но тя не искаше нищо с него. Той я заговори. В крайна сметка още втората си реплика Лили извъртя така, че той да разбере, че тя има някого, когото чака да пристигне всеки миг. Но той не се разстрои нищо не каза, ами продължи да танцува с нея. Чисто приятелски.
Лили винаги ползваше този израз, макар да знаеше, че звучи тъпо. Да, тези хора не й бяха приятели и нямаше да й станат, но и нямаше да ходи с никой от тях. Това беше повече от ясно.
Беше във вихъра на купона и диджея точно я поздравяваше, когато усети, че някой я гледа продължително, втренчено, без да спира. Лили се обърна и го видя - Тишо стоеше долу. Беше слязъл от последното стъпало и беше на малко повече от една ръка разстояние от нея. И я гледаше. В мига, в който го видя, сърцето на Лили сякаш спря, а после започна да бие два пъти по-бързо. Тя нададе писък и се спусна през него към гората от хора. Скочи на врата му и го разцелува. А той я хвана на ръце и я понесе към стълбите. Не спираха да се целуват и Лили беше толкова щастлива. Той наистна изглеждаше страхотно с бялата си тениска и тъмни дънки. Беше наистина най-сексапилното момче в дискотеката. Поне половината от ухажорита й го поздравиха - явно го пазнаваха. Но дали това им пречеше да свалят гаджето му? Със сигурност ги бяха виждали заедно, градът не беше голям.
Тишо я изведе навън и в мига, в който останаха насаме, усмивката му изчезна.
-Какво правеше там?
-Танцувах. - отговори Лили съвсем невинно.
-Танцуваше!? С кой от всички?
-Какво сега ми се караш за глупости! Нищо лошо не съм направила! Просто си танцувах, а ти полудяваш от нищото!
-Всички те гледаха! Знаеш ли кои момичета се качват на подиума?
-Които обичат да се забавляват!
-Глупости! Утре целият град ще ме разнася с каква ходя! Браво!
-Ами тогава не ходи с нея, много по-просто ще е! - Лили се врътна и се върна в дискотеката. И се качи право на подиума. Само заради тези глупави скандали беше готова да се забие с цялата дискотека пред очите му.
Тишо се появи малко след нея. Качи се и я целуна супер страстно пред всички. Лиил в първия момент се дърпаше, но усети, че той я иска толкова много, беше толкова страстен, че не се сдържа. В този миг от колоните се чу диджея:
-Е, браво! Цяла вечер тука кой ли не я зарибява и си тръгва с пръст в уста, ти дойде и след половин минута беше твоя! Евала братле!
Лили се разсмя и не можа да продължи да го целува. Но Тишо я хвана за ръка и я свали от подиума. Тръгна към сепарето, кадето я сложи да седне и дълго я целува. Лили не издържаше - искаше го сега, веднага, но знаеше, че той няма да се съгласи. На нея не й беше проблем да го повлече към тоалетните на секундата. Както и на него нямаше да му пречи, но Лили знаеше, че беше видял вече точно кой е тук. И най-голямите клюкари бяха на съседното сепаре. Но това, което той правеше с езика си в момента нямаше нищо общо с тях. Лили искаше да продължат така вечно. Усети как и той иска да отидат някъде насаме. Притискаше се към него все повече и повече и не искаше никога да се отдели от това тяло, от тези устни. Той беше толкова страстен, колкото не си беше мечтала, че ще бъде на обществено място. Но очевидно и той не можеше да се сдържи.
-Искам да си ходим сега, веднага - заяви му Лили и го хвана между краката.
Тишо остави пари за сметката и двамата потеглиха набързо към дома му. Лили направи знак на Сиси на излизане и Сиси се скъса да се смее. Радваше се за Лили - най-сетне беше щастлива.
У Тишо нямаше никой. Лили беше мечтала точно за това - поредната нощ в дома му с него, в неговото легло, а после да заспи с неговата тениска. И той да я гушне. За първи път не й беше проблем, че я гушкат. Той и не я прегръщаше чак толкова много, но и на Лили започваше да й харесва. Обичаше и да става сутрин и да го вижда до нея. Беше й се случвало да се събуди рязко, сякаш някой я е стреснал. Започваше да се оглежда нервно, а после го виждаше - той също леко отваряше очи, прегръщаше я по-силно, след която я целуваше по гърба и тя се успокояваше и пак заспиваше. За Лили това си беше чиста мистерия.
Тишо затвори вратата зад себе си, хвана Лили и я притисна към стената. Вдигна я на ръце, подпря я плътно и започна да я целува. Тя не се усещаше как мърка под допира на ръцете му, изтръпваше от усещането за тялото му толкова близо до нейното. Той беше нейният секс-бог. Лили сякаш беше чакала за него досега - и той най-сетне беше дошъл и я правеше щастлива винаги. Двамата не бяха имали лош секс.
-Не искам другите да те гледат - заяви той като я сложи на леглото. - Искам да си само моя - промърка Тишо и се спусна надолу под полата й. - Искам да чуя "Да!".
И чу "Да!" - много пъти, много силно.

Къде ??

Защото каквото и да говорим, ти вече не си част от мен. И не знам кога за последно си бил. Откакто решихме, че ще имаме връзка, ние загубихме връзката си. Не че не те обичах. Не че и сега не е така. Но ти вече не говориш с мен. Ти не излизаш с мен, какво остава да говорим. И не разбрах как и защо се получи така? Защо спряхме да говорим, защо от най-близки познати, от сродни души, души - близнаци, се превърнахме в непознати? Напълно непознати. Не знам какво да ти кажа вече, не знам как да се държа, когато съм с теб. Дали ако ти кажа нещо, ще уцеля? Аз вече не те познавам, не знам кой е човекът, с когото говоря. Когато изобщо говоря с него.
А преди го нямаше този проблем. Ти не го усещаш, но аз усещам липсата ти. Беше голяма част от моя живот, вече не си нищо. Сега има само една дупка. И това, което ми липсва, не е нито сексът ни, нито онези невероятни скандали. Липсва ми приятелят. Онзи, чиято душа познавах и която обикнах. Онзи, който ми показа, че има сърце, при това голямо.
Сега го няма. А ако го има - той вече не е там за мен, вече е чужд човек.

Какво харесвам в теб

Първата ми мисъл беше, че може би ти си следващото ми гадже. Когато обаче излязохме за първи път, осъзнах, че това не е така, че няма да е така и че не трябва да е така. Ти можеше да бъдеш най-добрия ми приятел, най-близкия ми човек и ето ТАКА трябваше да бъде. Харесваше ми да излизам с теб – ти си изживял толкова много, толкова по-пораснал си от мен, толкова си зрял, а същевременно се едно истинско дете. Ти си човекът, който е в състояние да прояви изобретателност и да реши всеки един проблем, какъвто и да е той. И същевременно си човекът, който ходи по леда. Толкова си контрастен и противоречив, това така ме омагьоса и привлече. Исках да те опозная по-добре. Исках да знам какъв човек си, макар да имах чувството, че те познавам така, както познавам себе си. Може би дори по-добре.
С времето те опознах и ми харесваше да те имам до себе си като приятел. Само като приятел. Да, в началото ми се случваше че замислям каква би могла да бъде връзката ми с теб, но знаех, че няма да имаме връзка. Чувствах се добре като твоя приятелка. Беше ми хубаво, че споделяш всичко с мен. Беше толкова открит, толкова честен и толкова истински.
Нямаше никакво привличане.
А после то се появи изведнъж, от нищото. На фирменото парти. Когато ти искаше да ме целунеш. Странно, аз също исках. Познавах те добре, но това не беше убило тръпката. Тя просто се беше скрила и беше чакала най-подходящия момент, за да се покаже. Имаше приятелка, вярвах, че се обичате и трябва да сте заедно. Затова донякъде не исках, но от друга страна именно това беше причината да искам още повече. Защото забраненият плод е най-вкусен. Не че ти някога си бил забранен – беше винаги толкова отворен, искрен, истински, свободолюбив. Беше ми гадно, че й изневерявам, защото точно такова беше чувството, но от друга страна знаех, че ти самият не се чувстваш ограничен. Това ми харесваше толкова много – тази свобода, способността ти да й принадлежиш напълно, без да си дори грам неин.
Знаех, че ти си като мен. Да бъде с теб беше толкова истинско преживяване. Беше толкова първично. Не се водех по никакви правила. Знаех във всеки един момент какво трябва да направя – просто да бъда себе си. Не е имало миг, в който да се чувствам несигурна. Ти успяваше да извадиш на показ най-лошото у мен, когато бях с теб в мен сякаш се появяваше друг човек, който сякаш нарочно се караше с теб. Всички тези скандали, караници за глупости, шеги, от които ревността ме убиваше, всичко това и още толкова други неща, беше толкова страстно и истинско – точно каквато трябва да е връзката между двама души. Постоянните ни скандали от една страна ме подлудяваха, не ги исках, исках да си живеем спокойно. Но от друга страна тръпката беше толкова силна, в караниците ни имаше толкова много страст, която така ме привличаше, че не можех да спра. И двамата бяхме така, знам това – не можехме да се караме повече, но и не можехме да спрем вече.
Това ми харесваше толкова много – че връзката ни беше истинска, искрена, първична. Че нито за миг не се замислях какво трябва да направя, какво си мислел, казвайки еди-какво си, какво искаш всъщност. Нито за миг. И от друга страна имаше толкова много моменти, в които се чудех къде ли си и с коя. Веднъж имах чувството, че си ми изневерил. И ми стана гадно. Много гадно. Защото ти си специален човек за мен и винаги съм смятала, че и аз съм специална за теб. Знам, че имаш склонност към изневери, знам, че не си най-верният човек на земята, не си дори близо до този образ. Но си толкова истински, не се ограничаваш, не се криеш, не се опитваш да се промениш, харесваш се такъв, какъвто си. Точно като мен. Познавах те толкова добре – ти беше също като мен, едно към едно, напълно еднакъв. Това правеше всичко толкова по-лесно, но без да става скучно. Ето това толкова ми харесваше. Но никога не се бях замисляла за това до снощи. Не ми беше минавало през ум. Никога не съм се чудила „боже, какво намирам в него?” – това не е подлежало на обсъждане. Ти никога не си бил някой, за когото да се чудя. Знаех, че искам да съм с теб – ти беше точно за мен, моята половинка. Защото си същият като мен. А какво ме привлече не знам – сигурно е съвкупност от всичко в теб – и доброто, и лошото. Защото аз познавам всичките ти страни. Знам на какво си способен в която и да било ситуация, знам какво си мислиш, какво чувстваш и какво искаш да направиш. Винаги. Бях толкова наясно с теб, защото бях наясно и със себе си – харесваше ми да съм с теб, обожавах те, обичах всеки миг, в който бяхме заедно и наистина, не знам как, но бях щастлива да те имам до себе си.
Обожавах и страстта във връзката ни. Най-много ми допадна първият път. Да, той винаги е най-хубав, но този беше специален. Имаше толкова много страст, толкова много ЗАБРАНЕНА страст, че исках пак. Имаше някакво особено очарование в начина, по който постоянно ме караше да се чувства на седмото небе. Бях като принцеса, но това ме правеше щастлива, даваше ми крила, от които не се надувах, а по-скоро се чувствах обичана. Може би наистина бях обичана. И това беше споделено.
Не знам защо скъсахме. Не знам защо ме остави да си тръгна. Така и не ми стана ясно – не видя ли, че макар да искам да си тръгна, малко повече искам да остана. Исках да ме върнеш. Точно така, както първия път ме накара да съм с теб, както ме накара да поставим началото, така исках да ми попречиш да сложа края. Каза ми, че ще се бориш за мен и наистина очаквах да го направиш. А ти не го направи и започнах да се чудя дали наистина съм била обичана. Поне малко? Може би все пък, въпреки че бяхме толкова еднакви и че се познавахме толкова добре, аз не съм специална за теб.
Все още не мога да разбера кое беше по-голяма грешка – да тръгнем или да скъсаме? И дали е било грешка или най-хубавото и правилно нещо, което някога сме правили един за друг и всеки за себе си?

Пътят на ангела до рая

Любимата ми част от седмицата е, когато тя отвори вратата на стаята, влезе вътре леко запъхтяна и каже „Добро утро”. И това се повтаря всяка седмица. Винаги отивам там, виждам, че я няма и се отчайвам. Защото живея само за уикенда. За времето, когато отново ще я видя, когато отново ще прекарам малко време с нея – с милата й усмивка, звънливият й смях, силният й глас, логичното й мислене и нестандартните й предложения. Харесва ми просто да я наблюдавам как седи там сама. Повечето хора седят сами. Но при нея това ми изглежда повече като собствен житейски избор. Самотата като осмислено отцепване, изолиране от другите.
Тя поддържа връзка с малко хора, но го прави качествено. Говори с тях, споделя, смее се, забавлява и себе си и тях. Винаги е весела, но никога лигава. Обичам нейната усмивка – за нея живея. Най-любимата ми част от седмицата е мигът, когато чуя гласът й с тази леко извинителна нотка, че отново е закъсняла. Тогава знам, че ще мога да се преборя с останалата част от седмицата. И ще чакам с нетърпение да дойде пак този ден, в който отново ще я видя. И така живея – от седмица за седмица. Някак си преживявам тези седем дни в очакване а един миг, един-единствен, който да ми върне жизнеността.
Единственото тъжно тук е, че тя не реагира. Тя сякаш не споделя всичко това. Да, винаги е много мила, много усмихната и много отворена и приятелски настроена с мен. Но не това искам. Не вижда ли, че ми харесва. От много време съм сам и сега, когато за първи път осъзнах какво изпитвам, се чувствам сякаш някой ми е върнал сърцето и ме е освободил и аз отново мога да чувствам.
А тя не реагира. Не мога да сдържа порива на душата си – понякога у мен напира неистово силното желание да й се обадя. Не виждам защо да го потискам – ние сме приятели, тя сама ми е дала номера си, не съм го откраднал от някъде. Харесва ми да чувам гласа й – винаги леко сънен, но щастлив. Сякаш всеки миг от живота й е забавление. А знам, че два ли е така.
Последният път, когато й се обадих тя сякаш бързаше да затвори. Може би е имало някой при нея? Може да не е била сама, или пък да е бързала за някъде? Може да е закъснявала за поредната си среща? Сигурно е така – тя няма причина да не ме харесва. Не може да не ме харесва. Не може да изпитва досада от разговорите ни.
А за мен всеки един разговор с нея е като награда – за това, че съм жив, затова, че търпя всичко лошо, което се изсипва отгоре ми. Не мога да се контролирам. Когато чух гласа й, сякаш слънцето изгря иззад облаците, отпрати дъжда да си ходи, усмихна ми се, право на мен. Сякаш облаците от буреносни се превърнаха в малки слънчеви облачета пратени на небето, за да ни предпазват от силата на слънчевите лъчи, за да създават така необходимата романтика в дните ни. За да ни правят щастливи. Гласът й, смехът й – всичко това ме прави безумно щастлив. Усетих как нейното щастие ме изпълва. Как душата ми се пълни с пролет. Когато тя е там, аз се чувствам щастлив.

Той не спира да ми се обажда. Това е толкова досадно – този човек няма ли си друга работа??? Исках да сме само приятели, но той не спира да ми звъни просто за глупости. Вече имам чувството, че му доставя удоволствие дори само да слуша гласа ми. Което е извратено, странно, сякаш е някой болен. Знам, че не е. Знам, че е страхотен човек, но това ме задушава.
Онзи ден например ми се обади, докато чакаше някакъв трамвай. Нищо конкретно не ми каза – сигурно е искал само да си уплътни времето, да не скучае, докато чака. Но това ми е досадно. Да сме си толкова близки, че да си говорим за нищо и да си говорим празни приказки – не сме. Да се сваляме, че да ни е кеф – не. Не го разбирам това мъжкия мозък.

Днес я видях – по-красива от всякога. Влезе, отново закъсняла. И отново усмихната. Когато тя влиза, сякаш слънцето нахлува заедно с нея и студената стая се изпълва с топлина, чар и усмивка. И много интелект. Не че и без нея не е така – тук всички са умни. Много умни. Но тя сякаш носи топлина. Успява да прогони цялата съненост наоколо. Всички други винаги са толкова сънени, толкова заспали, че дори не могат да кажат „добро утро”, говорят малко и с половин уста, ако изобщо им се наложи да говорят. А тя винаги влиза доволна и усмихната с вечната си красива усмивка и това „добро утро”, от което утрото наистина става добро.
Прибирахме се заедно – тя е най-страхотния и забавен човек, когото познавам. И е винаги пълна с интересни истории. Е, последната не ми хареса много, но е добре, че го научих – имала си някаква нова тръпка! Как може на мен да ми говори за подобни неща, тази откачена кучка? Много добре знае, че я харесвам, нарочно го прави! Кара ме да ревнувам, да се чувствам зле! Нарочно го прави, иска да страдам, да ми е гадно, да я ревнувам! Може би така се опитва да ме накара да съм по-активен? Може би си мисли, че ако ме остави с впечатлението, че имам конкуренция ще се боря още повече за нея? Точно така, това трябва да е – никой няма, просто иска да ме накара да ревнувам! И все пак – играе си с огъня!

Много съм щастлива! Той се обади, Сашо се обади!!! Имаме среща утре, нямам търпение да го видя! Нямам търпение да разкажа на момичетата – ще са почти толкова щастливи, колкото и аз! А може би трябва да пазим нещата в тайна засега? По-добре, няма да ги урочасвам! Ами ако кажа на всички и после нещата се прецакат? Ще съм ги провалила сама! Не ме интересува, нека е само глупаво суеверие, ще си трая, за да не урочасам всичко! Само че вече казах на Гриша. Ама нищо, той на никой няма да каже. А и той не ми е толкова близък, не е толкова важен за енергията, така да се каже. Има значение, ако научи някой, който познава или мен, или Сашо малко по-добре. Ама нищо, Гриша не е много важен. Ама и той пък какъв е – хич не се зарадва за мен. Дори мъничко! Ама че приятел! Що за приятел няма да се зарадва за мен! Разказах му цялата история – как сме се запознали със Сашо, какво сме си говорили, кога сме излизали, какво сме правили, а той, Гриша, само седи срещу мен и се мръщи такъв и ме гледа лошо. При това съвсем явно! И ми каза да не се захващам така с някакви хора, които не познавам толкова добре и че било по-добре за връзката да сме били първо приятели повечко време, за да се опознаем по-добре и да съм сигурна, че няма да попадна на някакъв откачен изнасилвач или убиец или нещо такова. Луда работа! Как може да ми говори подобни неща, толкова гнусни, когато съм толкова щастлива! И аз се опитвам да му обясня, че познавам Сашо отдавна, при това добре, че е братовчед на един от най-близките ми приятели, че сме излизали стотици хиляди пъти като приятели и че е напълно нормален, а Гриша ми говори, че човек никога не може да е сигурен. Защо изобщо мисля за него?

Вчера пътувах в трамвая и я видях. Беше толкова красива. Беше усмихната и щастлива – цялото й излъчване беше на човек, който се радва на живота си и няма какво да губи, но и няма какво да печели, защото вече има всичко! Тя е толкова страхотна! Беше наистина невероятно красива! Когато е искрено щастлива е дори още по-хубава, защото топлотата и щастието струят от нея още повече! Тя сякаш идва от приказка! Невероятно е!
Проблемът е, че с нея беше някакъв мъж. Момче, всъщност, колкото нас, горе-долу. Беше хубав, това не мога да го отрека. Но дали е по-добър от мен? Дали неговото слабо тяло, височината му, русата му коса и топлата му усмивка го правят по-добър от мен? Нима това е най-важното? Как може да го харесва? Сигурно е безкрайно празноглав! Не е нормално тя да е с него, когато трябва да е с мен! Макар, че не съм сигурен, че са заедно, като двойка, де. Може би просто се опитва да ме накара да ревнувам. Макар, че няма от къде да знае, че ще мина оттам. А може би знае? Ами да, миналата седмица й се обадих горе-долу по това време, че чакам трамвая! Точно така – тя е знаела, че ще мина оттам случайно и ще я видя и така ще изглежда сякаш всичко това е станало случайно! Тя иска аз да я искам, иска да я ревнувам – добре, но това ли е начина? Не вижда ли, че ме боли? Че я ревнувам, че мразя и него, и нея в подобни моменти, че ми идва да ги убия и двамата?!? Не може да не вижда!!!
Но това, от което ме боли най-много е, че тя наистина изглежда щастлива. Сякаш това е чакала цял живот. Двамата наистина много се забавляваха. Само си говореха, боричкаха се нещо, уж някакво приятелско, но тя така не прави с мен. Мен сякаш не иска да ме докосне, сякаш я е гнус, максимално избягва подобни контакти с мен! А с него не спря да се смее и да се опитва да го докосне, да е по-близо до него. И той така се държеше – сякаш бяха като сиамски близнаци, не се отлепяха един от друг. С мен не е така. С мен не се смее толкова много, не се забавлява толкова много. Възможно ли е някакъв рус педераст да е по-забавен, да е по-приятна компания от мен?
Идва ми да го пречукам това копеле.

Излизах със Сашо! Беше толкова страхотно, той е толкова мил и забавен! Говорихме за какво ли не! Искаше дори да ме изпрати до нас и аз се опитах да го отпратя, но той настоя и ме изпрати до вратата. Беше толкова мило! И толкова джентълменско! И други са го правили за мен, но е някак си много тромаво, когато го направи Гриша, например. Той е толкова сладникав и мазен! Отвратително е!
А Сашо е толкова мил! Успява да е джентълмен по някакъв ненатрапчив начин, без да е мазен и гнусен. Той е наистина страхотен! Толкова не се бях смяла от много време! Разказа ми някаква много забавна история за една мадама в аптеката пред него, която имала някакъв проблем с някакви хапчета. Ама някакъв много глупав в проблем. Те били разтворими и тя се мажела с тях или нещо такова, вместо да ги пие. И спорела с аптекарката, че те се правят на мехлем! Спорела с аптекарката! Той го разказа много смешно! Беше толкова весело! От много време не съм се забавлявала така с някого! Имам чувството, че има нещо между нас. Май сме повече от приятели. Смисъл, аз така се надявам, но така като гледам и той как се държи! Боричкахме се и той не спираше да ме гушка! Беше толкова миличко и приятно! Невероятно е! Той е най-забавния и красив човек, с който съм била някога на среща! А, и имаме среща и утре! Това е невероятно! Той се обади преди малко, каза ми, че си е изкарал страхотно и че отдавна не се е смял така и няма търпение да се видим пак.

Тя продължава да излиза с онзи. И нещата май станаха сериозни. Днес тя отиде до тоалетна по някое време, а телефонът й беше в чантата. И по едно време започна да звъни, ама не спираше. И аз отивам, бъркам и какво да видя – Сашо. Те другите ме питаха как може да й бъркам в чантата, но нали беше откопчана, значи не се брои! А и те не разбират нищо от тази наша игра с нея! Аз си я разбирам обаче. И седят и ми четат морал - кои са те, че се изправят на пътя на любовта?
Още я нямаше, когато получи смс – естествено, че го прочетох – онзи й пишеше някакви глупави лигавщини от типа на „ти си най-страхотното нещо, което ми се случва в момента, нямам търпение да те вида отново!”. Ама че лигня. Но най-вероятно тя си ги пише сама. Е, влезе в стаята почти в същия миг, в който аз го четях, едва успях да върна телефона на мястото му – не искам да разбере, че упражнявам контрол, искам да се чувства свободна да прояви себе си и своята креативност. Щом иска да ме кара да ревнувам и е готова да ходи до тоалетна, за да си пише сама смс-и в името на това да ме измъчва и да ме кара да се боря още повече за нея, добре. Но наистина ме боли!

Сашо не се е обаждал от много време. Започва да ми липсва. Звъннах му, но той не ми вдигна. Стана ти тъжно. Когато най-накрая успях да се свържа с него, той ми говореше с половин уста. Едва успях да го накарам да излезем и трябваше да го тормозя сигурно половин час преди да го убедя да ми обясни проблема. А какъв бил проблема – че той ми бил звънял, аз съм му била затворила. Написал ми смс, не получил отговор. Заклех му се, че няма такова нещо. Той обаче каза, че не е побъркан и че не иска да го разигравам. Оказа се, че ми е звънял, докато съм била на курс. Може би другите са му затворили, защото телефонът ми звъни много силно. И наистина – погледнах, имах и смс, който не беше маркиран като непрочетен и който наистина не бях чела, но телефонът не ме алармираше за това. Странна работа – сигурно нещо с е бъгнало. Но наистина не разбирам. Обясних на Сашо, че наистина го харесвам и искам да сме заедно, но той се чувства наистина гадно, а сега и аз се чувствам така. Това е ужасно – заради някакви си дребни проблеми с техниката, замалко щеше да ме отреже. Утре вечер отиваме на едно парти заедно. Решихме, че ще отидем като двойка! Вече сме двойка! Официално! И утре е премиерата ни пред обществото! Хаха, как звучи само, но то си е така – утре ще кажем на приятелите си. Те няма да повярват. Е, моите ще повярват, защото вече знаят де, не мога да го държа в себе си – толкова съм щастлива! Толкова много го харесвам, толкова ми е хубаво с него, той е невероятен!

Двамата си стават все по-близки. Тя ми разказа за някакво парти, на което били отишли заедно и били изненадата на купона – всички очаквали те най-после да се съберат и сега всички били щастливи, радвали се за тях и ги подкрепяли. И ми го говори всичко това с една такава доволна усмивка, все едно светът започва днес. Беше толкова красива, но такива глупости ми блещеше, че ми идваше да запуша устата й с ръка. Не искам да слушам никога повече за тоя непрокопсаник, но нали това е част от играта – тя ме кара да ревнувам, аз се правя на ни лук ял, ни лук мирисал. Започвам обаче да си мисля, че тоя Сашо наистина съществува и тя май наистина го харесва. Напълно възможно е – беше толкова щастлива, докато говореше за него. Дали е толкова грейнала, когато говори и за мен? Най-вероятно.
А онази вечер й се обадих – около нея шум, глъчка, парти. И някакъв мъж нещо беснееше, че говори по телефона и кой е тоя Гриша, да не съм чул повече за него и такива неща. Полудях от ярост. Кой е тоя, че ще говори така? Тя побърза да затвори, което беше много грубо. Стана ми много гадно. Ама онзи май много изревнува. Макар че кой е той, че да ревнува! Аз трябва да ревнувам, аз трябва да искам да го убия и аз наистина искам, ама не го правя, нали? Е, все някой ден ще му дойде акъла и той ще се усети, че Криси го ползва само като примамка, за да ме привлече още повече, да ме накара да ревнувам и да я искам още повече.
Обаче наистина беше много красива. Тя е истински ангел – цялата излъчва щастие, от нея струи светлина! Не можах да се сдържа и я прегърнах накрая. Уж приятелско, наистина, но и това е част от играта. Правим се на приятели, а всеки тайно си мечтае нощем за другия. Тя е невероятна, обожавам я. Обожавам тази усмивка, това красиво лице, този силен, гръмък смях, който кара целият трамвай да се обърне и да види от къде идва. И когато видят колко е красиво това момиче, всички тихичко се усмихват. Сигурно си мислят „леле, тя е божествена, тя е като ангел, попаднал на земята, за да прави добро само с усмивката си, тя носи слънцето в себе си”. А на мен сигурно ми завиждат. Да, защото аз съм бъдещото й гадже.

Леле, Гриша току-що ме прегърна! Беше отвратително. Толкова беше гадно! Опитвам се да сме приятели, нямам проблем с това, че има отвратително тяло, че е грозен и че понякога мирише на супа. Той е мил човечец, умен е, има за какво да си говоря с него. Е, не е и грам така забавен като Сашо, но става да се прибираш с него. Аз просто нямам проблем с присъствието му, а той скача да ме прегръща! Пълна гадост!
Партито със Сашо беше страхотно! Той цяла вечер не се отдели от мен. „Искам всички да са наясно, че сега си и мен и да спрат да ти се лепят и да те свалят”. Така ми каза, честна дума! Той не е наред. Толкова е сладък, когато ме ревнува! И толкова смешен. Само как гледаше, когато собствения му братовчед, моя най-добър приятел, дойде при мен да си говорим. Не при него, а при мен. И ние и двамата му говорим – какво си се развилнял, ние сме по-близки от брат и сестра! А моят продължава да се дразни. И после – бях отишла до тоалетна и после докато си миех ръцете в банята, един дойде да се запознаем. Сашо така лошо го гледаше! Дойде при мен, прегърна ме през кръста и набързо ме изнесе! Не ми харесва, че е толкова ревнив!
А когато Гриша ми се обади, направо полудя – какъв е този, веднага да го махаш, я виж по кое време ти звъни, да не е луд? Направо полудя от ревност. Това не ми харесва и го обсъдих с него. Предложих му да се запознае с Гриша, за да спре да прави циркове и той прие.

Накара ме да се запозная с гаджето й! Що за откачалка! Трябваше да седя и да им светя! Не ми стига, че трябва да търпя да ми говори за него, а сега трябва и да ги гледам как се целуват, натискат, да виждам ярки изрази на техните чувства почти постоянно. А тях явно са ги напушили много чувства! Беше пълна гадост! Не мога да гледам вече нито нея, нито него. Особено него! Идваше ми да му счупя челюстта на това лайненце! На какъв се прави – да целува моето момиче пред мен?!? Идваше ми да хвърля масата по него – какъвто е кльощав, ако реша мога да го счупя целия с голи ръце, той нищо не е пред мен, не знам защо тя излиза с него! Нищо не разбирам! Какво намира в него?!? Какво му харесва?!!? Та той е отвратителен! Не мога да го гледам, искам да го убия!

Запознах ги. Сашо се успокои, но Гриша се държа много странно – почти не продума. Опитах се да водя нормален разговор и с двамата, да си говорим и тримата, но Гриша сякаш отказваше да говори със Сашо. Общуването за първи път ми се стори нещо трудно. Стана ми гадно. Може би нещо не е бил на кеф. Но беше грубо да си го изкарва на нас. Държа се толкова студено.
А Сашо и той не ми помагаше много – постоянно ме гушкаше. Знам, че не може да се сдържи, но можеше да се опита поне малко повече. Когато си останахме само двамата беше наистина страхотно – той се държа невероятно, не спря да ме прегръща и целува! Знам, че не е минало чак толкова време, но имам чувството, че съм лудо влюбена в него!

Не мога да издържам нито дори ден повече без нея! Искам я много и я искам сега, само за мен! Без никакъв Сашо, без никакви игри и уговорки. Макар вече да не съм толкова сигурен, знам, че и тя ме иска, но онзи прекален много й се кефи и сега тя не може да скъса с него, защото ще го заболи! Но тук аз не виждам проблем – нека го заболи, мен малко ли ме боля? Но не смея да й кажа подобно нещо, не мога вече да говоря с нея за това, страх ме е да повдигна въпроса, защото в момента отношенията ни са прекалено чупливи и ме е страх да не я уплаша. Директният подход никога не е решение. Не искам да я стряскам. За мен в момента няма нищо по-страшно от това да загубя усмивката й, смеха й. Тя е ходещ слънчев лъч, сигурно дори си има ореол, който крие в къщи, за да не знаят другите, че тя е ангел – колко е скромна! Но няма как – то се усеща просто – тя наистина е невероятна, усеща се божията намеса в нея!

Чувствам с по-щастлива от всякога! Сашо ми каза, че ме обича! Беше наистина невероятно романтичен миг! Така се получи всичко, беше толкова красиво, беше като в приказка! И аз му казах, че също го обичам! Той е наистина невероятен! Прави ме толкова щастлива постоянно! Толкова много го обичам, толкова съм щастлива с него, че имам чувството, че съм ходеща усмивка! Всичките ми приятели постоянно ме питат дали е заради Сашо! Че заради кой друг! Всеки миг без него е празен, загубен, самотен! И той се чувства по същия начин, той сам ми го каза! Невероятен е! Не мога без него! Но как само ми го каза – без да увърта, без да маже там! Няма нищо по-хубаво от директния подход!

Не се сдържах – казах й, че я обичам, че не мога да живея без нея, че всеки миг без нея е празен, загубен, самотен. Казах й, че тя е слънцето на моя живот и че искам да изгрява всеки ден само за мен! Че не мога повече да го крия в себе си и че не мога без нея! Наистина толкова я обичам!
А тя какво ми каза! Направо ме уби!
Курвата му с курва, заяви ми, че няма идея от къде у мен са дошли подобни мисли! Каза ми, че тя съжалявала, че не може да отвърне на чувствата ми. Не ми била давала поводи за подобни мисли! Била се държала само и единствено приятелски, по никакъв начин не ми е давала такива сигнали! Да бе! Курвата му с курва! Ще види тя! Няма да оставя тази история така!

Гриша ми каза, че ме обича! Не можах да повярвам – от къде ще му хрумне подобно нещо! В първия миг реших, че ме обича като приятелка, но се оказа, че ме обича като човек, като жена! Била сам неговото слънце и ме искал само за себе си! И вече съм била могла да спра с тази игра с този Сашо, защото той знаел, че го правя само за да го накарам да ревнува! Що за история?!? Аз –игра – Гриша – Сашо – обичам! Тук нещо не се връзва! Никога не съм си и представяла, че с него можем да бъдем нещо повече от приятели! Казах му го, извиних му се за това, че може да съм го оставила с грешно впечатление и му казах, че не съм го искала и че аз също го обичам и го приемам като много близък до мен човек. Но приятел! Само приятел! Единствено и само приятел! Приятел и нищо повече! П Р И Я Т Е Л!!! Нищо не разбирам – какво му стана изведнъж?!? Стана ми много криво, че трябва да го разочаровам! Толкова го заболя, пролича си! Много гадно ми стана! Никога не съм искала да го наранявам, никога не съм му пускала подобни сигнали, най-малкото – той знаеше, че имам гадже, което обичам и което ме обича. Те дори се познаваха, за Бога! Не разбирам как изведнъж стана така! Бях толкова щастлива, бяхме близки приятели, а сега ми е гадно, защото го нараних и сега и двамата ни боли! Това е ужасно – съдбата е толкова несправедлива!
А довечера ще се виждам със Сашо – той ще дойде да спи у нас! Нямам търпение! Цяла вечер ще сме заедно, цяла нощ! Ще правим, каквото пожелаем! Ще е страхотно! Нямам търпение! Толкова го обичам, че не мога да дочакам момента да го видя, да го прегърна и целуна! Той е невероятен, най-страхотния!
Предстои невероятна нощ!!!

Отидох у тях. Отидох у Криси. Звъннах, но никой не ми отвори. Отвътре се чуваше силна музика и реших, че сигурно не чува звънеца. Носех й цветя –исках да я спечеля обратно, защото знам, че някъде дълбоко в себе си тя сега иска да е с мен, не с него!
Влязох направо – щеше да е убийствена изненада! Представих си как тя си седи и си гледа телевизия и изживява поредната скучна вечер, а аз се появявам изведнъж от нищото с букет червени рози и правя всичко толкова по-хубаво! Щеше да е страхотно!
Но изненада – тя не беше сама! Беше с него! Беше с онзи Сашо! И не гледаха телевизия, о не, определено не гледаха телевизия! Направо полудях като ги видях така . Целуваха се толкова страстно, правеха страхотен секс, това се виждаше! Наистина не издържах! Хванах най-близкото нещо – някаква огромна стъклена ваза – беше доста тежка и ударих този идиот право по главата с нея толкова силно, че вазата се счупи. А беше доста масивна! В мига преди да го ударя, те ме усетиха, опитаха се да избегнат удара, но не успяха!
Криси скочи на крака, хвърли се срещу мен, опита се да ми отблъсне надалече, да ме махне от леглото! Искаше да го защити! А той лежеше там безпомощен, като някакво леке и от главата му течеше кръв! Много кръв. Не знам какво ми стана, но хванах Криси за косата и я хвърлих на пода, а после я ударих с другата си ръка. Вазата се беше счупила и ме беше порязала – бях целия в кръв! Криси май припадна!
Без да мисля отидох в кухнята и взех най-големия нож. Върнах се и започнах да ръгам копелето. Където се усетя, без да мисля, без да подбирам. Цялото легло плувна в кръв! В началото той мърдаше, личеше си, че още диша, макар че май беше припаднал! Наръгах го сигурно поне 20 пъти! Накрая животното му с животно умря! Беше толкова хубаво да видя как последната глътка въздух излиза, напуска тялото му заедно с последните му капки кръв! Беше страхотно Криси най-сетне да беше моя и само моя! Хванах я и я хвърлих на леглото! Тя се събуди, върна се в съзнание и ме погледна уплашена! Видях, че я е страх. Знаех обаче, че това е част от играта! Държах я здраво за главата! Свалих панталоните си и я обладах! Тя крещеше, викаше, дърпаше си, удряше ме, издра ме целия! Беше толкова секси! Крещеше „Спри!”, „Стига!”, „Пусни ме!”, „Какво ти става?!”, „Махни си от мен!”, но аз не я пуснах! Знаех, че й харесва! Краят беше страхотен – знаех си, че сексът с нея ще е невероятен! Когато я пуснах обаче, тя скочи отгоре ми, започна да ме бие, а след тона хукна да бяга. Но аз я настигнах и отново я хванах за косата. Исках да я целуна. Беше толкова красива, макар и цялата в кръв! Тя обаче ме удари с нещо по главата. Полудях! Хванах я, хвърлих я на пода и я наръгах! Тя викаше като теле на заколение. Личеше си, че е изтощена, че няма много сили и че животът бързо я напуска. Накрая умря. Издъхна! Обладах я отново, докато беше още топла! Исках последното нещо, което да отнесе със себе си в рая да е моя аромат, а не неговият!