сряда, 31 декември 2008 г.

Да бъдеш Лили

Лили го гледаше и изведнъж си спомни какво беше, докато бяха двойка. Той се държеше по същия начин и с нея. Е, може би на моменти малко по-зле, на моменти по-добре, но й беше хубаво с него. Той не беше чак толкова лошо гадже.... понякога.
Спомни си онзи уикенд, който бяха прекарали заедно в дома й. Родителите й бяха заминали за планината за почивните дни и той на практика се пренесе у тях. Е, за три дни, но беше наистина хубаво.
Спомни си първата сутрин, когато се събуди. В началото усещаше само една тежка ръка върху себе си. Той беше заспал до нея, обърнат настрани, с лице към нея и я гушкаше, притискаше я много силно към себе си. Толкова силно, че още малко и щеше да й спре приема на кислород.
Лили не обичаше така. Не си падаше по прекалена близост. Нямаше нищо против да спят на едно лего, стига да не е лице в лице. От друга страна, беше хубаво да се събудиш и той да те гушка, да ти притиска силно към себе си.
Лили се беше размърдала малко, за да си осигури повече лично пространство, но вместо да я пусне, Андрей само я беше прегърнал по-силно. Лили се опита да се измъкне, за да отида до кухнята, от което той също се размърда и се събуди точно когато тя излизаше от стаята.
-Хей – беше продумал той съвсем сънено. Тя дори не беше сигурна дали наистина е казал нещо, или просто мърмори насън. Гласът му беше плътен, леко прегракнал и много мъжествен. Лили си представи как се връща да се гушне в него, но наистина трябваше да пийне малко вода.
-Ела тук – беше казал той и беше прострял ръката си към нея.
Лили се беше върнала и му беше подала ръката си. Усетил меката й длан, Андрей я стисна лекичко и я придърпа. Обърна я под себе си и я целуна. Всъщност я целуваше. Супер дълго и супер силно и страстно. Лили не мислеше за неприятния сутрешен дъх, нито за жаждата, нито за това, че днес имаше среща с приятелки и скоро трябваше да започне да се приготвя. Целувките на Андрей изместваха всички мисли от главата й.
Те бяха продължили да се целуват така, докато накрая сутрешното събуждане не се превърна в сутрешно-обеден секс. Обиколиха целия апартамнт – абсолютно навсякъде, включитено плота в кухнята и душа в банята. Беше строхотно!
Толкова страхотно, че когато сега го гледаше как се прегръща с тази Румина, Лили искаше да ги убие и двамата. Но вместо това тя се опитваше да запази спокойствие и просто да се усмихва, както винаги я беше учила баба й и както самата й баба би направила. Но дали баба й е била свидетел на такива сцени? Дали й се беше случвало и нея така да я боли сърцето, и на нея така да й се иска да стане и да си тръгне и да изостави всички тези неприятни хора с неприятните емоции, които й вдъхват, зад себе си.
Но кой и какво всъщност я караше да стои там? Та тя не беше длъжна и нямаше сила на земята, която да я накара да прави нещо, което й е непритятно и което не трябва да прави.
„Ами да, ще си тръгна! За какво да седя тук! И без това ме чака проект за изкуството!” – замисли се Лили.
-Извинете ми – каза тя и с усмивка си проправи път към тоалетната.
-Чакай, ще дойда с теб! – каза Румина и й се усмихна. Лили се опита да не върти очи. Не стига, че трябваше да седи на една маса с нея, а сега на всичкото отгоре тази идваше с нея до тоалетна, все едно си бяха някакви приятелки! Ама че висша форма на наглост!!!
Румина си проправяше път към Лили и което беше най-култовото, не спираше да се усмихва. „Как няма да е щастлива, при положение, че момчето, което се целува най-добре от всички, й е гадже?!?” мрачно си мислеше Лили, докато гледаше доволната физиономия на момичето срещу себе си.
-Аз... ами, доста съм слушала за теб и си те представях малко по-различна – започна Румина, докато Лили си слагаше червило в огледалото.
-Как си ме представяше? – усмихна се Лили. „Да, как наистина? Само внимавай какво ще кажеш!”
-Ами, някак си малко по-топла.
-Нима съм студена? – засмя си Лили.
-Не, просто, ами, някак си ми е много неестествено всичко това. Имам чувството, че не ме харесваш, че не ме одобряваш. А твоето мнение е важно за Андрей.
Това беше култов момент. Лили още не можеше да повярва на чутото и първосигналната й система беше на път да изкрещи „как така, ти луда ли си, той даже не ме поглежда!!!”, но вътре в себе си Лили осъзна, че щом Румина си мислеше подобно нещо, плюсовете бяха на страната на Лили.
-Ами, какво да ти кажа, нямам наблюдения. – Лили предпочете да остане неутрална.
-Аз имам. И затова искам да знам какво точно има между вас.
Румина беше станала рязка и груба. Дали цялата тази усмивка не беше само някаква поза, дали вътрешно не беше доста по-зла, отколкото изглеждаше? Лили и без това имаше предчувствие за нея.
-Няма какво да става между нас. – отговори бавно и студено Лили.
-Моля те, не ме лъжи. Аз наистина го харесвам и искам да съм с него – започна Румина. „Аз също” мислеше си Лили, но реши да й го спеси. Румина не спираше да говори за това колко страхотен бил Андрей, как невероятно се целувал и колко го бивало в леглото. – Най-много ми харесва това, че наистина обича да разнообразява. Знае толкова много пози, за които не бях и предполагала. Той е страхотен.
-Знае пози? Обича разнообразието?!? За един и същ Андрей ли говорим? – Лили се засмя. Докато бяха двойка, Андрей хич не беше чак такъв креватен бог, какъвто го виждаше Румина. Изобщо не си падаше по разнообразието – дай му шанс и ще правите секс само в една и съща поза. Е, ако го правите втори път, може да вкара още една поза, но трудно. Поне така беше в началото. Един ден Лили се беше появила у тях с книжка с пози в ръка. Беше си отбелязала с цветенце всички, които искаше да пробват. И ги пробваха. И лека-полека, успя да разнообрази сексуалния им живот. Веднъж дори беше отишла с вибратора си и го използваше на него – допираше го до ерогенни дони от тялото му и наблюдаваше реакциите му. Харесваше й да експриментират заедно.

вторник, 30 декември 2008 г.

Да бъдеш Лили

-Здравей, красиво момиче! – Лили чу глас до себе си и се обърна. Вървеше към стълбите, където трябваше да се срещне с една своя приятелка, която учеше в същия университет, но беше друга специалност.
-Здравей – отговори Лили и се усмихна съвсем леко. Не знаеше нито кой е този, нито какво иска, но й изглуждаше познат.
-Доста голяма чанта си имаш – каза онзи, като се изравни с нея.
-Да, така е – отговори Лили, като се чудеше дали не говори с някой бавно-развиващ се.
-Аз съм Симо – онзи й подаде ръка.
-Аз съм Лили – усмихна се тя и стисна ръката му. Той имаше ръкостискане, средно силно за жена, но доста слабо за мъж. Лили винаги беше смятала, че ръкостискането е важно.
-Ние, такова, имаш ли запалка? – попита Симо като не спираше да се усмихва с онази ласкава усмивка на плейбой, която й беше пределно позната.
-Да, заповядай – Лили бръкна в страничния джоб на огромната си чанта и му подаде сладка запалка, не от онези евтините, а от онези красиви изрисувани запалки, на които всички се кефят, но не всички си купуват.
-Мерси. Готина запалка. – Симо й върна запалката и тя я прибра обратно в джоба.
-Да, такава е.
-Искаш ли да те водя с мен към пуш-кома?
-Не, мерси!
-Ти не пушиш ли?
-Не – отговори Лили. Наистина не пушеше, но тъй като идваше от работа, имаше запалка в себе си. Винаги, когато ходеше на работа, си носеше, защото се изискваше от нея. Но реши, че няма нужда да споделя с този непознат защо и от къде има запалка.
-А защо имаш запалка в себе си тогава? – разбира се, редовния въпрос.
Истината беше, че от време на време Лили припалваше. Не беше като да е страстен пушач, или пък страстно да ги отрича. Палеше по някоя от време на време – когато беше на работа и беше под напрежение, или когато й предстоеше изпит и пак беше под напрежение. Много често й се искаше да запали, когато й предстоеше презентация, но не си позволяваше, за да не мирише неприятно. Но си позволяваше след това. А също и след секс, но само ако беше достатъчно хубав. Замисли се, че почти винаги след секс с Андрей пушеше. А той донякъде се дразнеше, защото самият той не пипаше цигари и димът понякога му идваше в повече.
-Просто си нося, не виждам нищо лошо – почти грубо отвърна Лили, след което го погледна в очите и се отдалечи по посока на Сиси – приятелката си, която я чакаше на стълбите.
-Хей, как беше? – попита я Сиси, докато я целуваше по бузата.
-Скучно, както винаги! –усмихна се Лили и двете се засмяха – отлично знаеха, че беше голяма рядкост някой да скучае в часовете на този професор.- Даде ни да правим проект за изкуството – утре или най-късно до края на седмицата трябва да сме си избрали тема. Ако не я одобри, ще трябва да мислим нова. Нямам търпение!
-Ти за какво ще правиш? – попита Сиси.
-Не съм решила още. Днес имам среща с Андрей, не, моля те, само не ме гледай така! Не такава среща. Ще му помагам за неговия проект и тъй като той също е на тема изкуство, може да ми хрумне нещо за моя собствен! Ти за какво ще правиш?
-На нас нищо не ни е казал. Може би днес ще ни каже, имам сега при него.
-Как беше при Резачката? – попита Лили и се засмя.
-Беше малко режещо! – Сиси също се засмя и затърси запалка в чантата си с една ръка, докато с другата хвана Лили под ръка и я поведе в нова посока – Намерих нов пуш-ком, там се събират трети курс! – обяви Сиси победоносно, давайки отговор на въпроса в очите на Лили.
-Искаш ли запалка?
-Не, ако ти ми дадеш, как ще се запознаем с всички тези нови парчета? – Сиси вдигна вежди и се усмихна палаво от ухо до ухо, когато пред тях изникнаха около 10-15 човека, всички с цигари в уста, смеещи се и клюкарстващи.
-Виж, този е сладък! – усмихна се Сиси на Лили и се насочи право към Симо. – Хей, да имаш запалка? – попита тя.
-Не, аз нямам, но приятелката ти ми даде! – отговори й той, без да скрива плейбойската си усмивка. Полсе се обърна към Лили – Значи все пак реши да дойдеш при мен, а?
-Няма такова нещо! – усмихна се Лили, чудейки се как да парира атаката. В следващия миг усмивката й сякаш се разтопи и бавно се свеле надолу – точно до Симо, леко подпрян на него и наполовина обърнат настрани стоеше Андрей и говореше по телефона, като от време на време се усмихваше сякаш извинително. Лили не можеше да чуе с кого и какво си говори, но от езика на тялото съдеше, че може би не му е много комфортно.
В следващия миг се усети, че най-вероятно всички я гледат как го гледа и се сепна. Потърси с очи Сиси, но тя беше заета да води важен разговор с г-н Флирт най-вероятно по някоя важна и високоинтелектуална тема, презервативите с плодов вкус, например. Нямаше какво да направи, освен да се присъедини към тях.
-Защо не ми каза, че го познаваш! – прошепна й Сиси, докато Симо се беше обърнал за миг настрани. – Така се изложих!!!
-Не си, стига глупости! А и аз не го познавам! Просто...
-О, Лили! – усмихна й се Андрей. – Какво правиш тук?
-Ами, аз съм от придружаващия персонал – усмихна се Лили съвсем леко. Какво наистина правеше там, след като не пушеше?!? – А ти? Нима си пропушил?
-Не, и аз съм като теб! – засмя се Андрей.
-Никой ли тук няма запалка? – Сиси обикаляше наоколо и си търсеше запалка, но се оказа, че никой няма, а който има, не искаше да запали. – Ама че късмет! – въздъхна Сиси като се върна при тях и се подпря на рамото на Лили. – Моля те, знам, че трябва да имаш!
Лили само поклати глава тип „ти никога няма да се оправиш” и й подаде запалката си.
-Леле, благодаря ти, Лил, спасяваш ми живота! – Сиси се засмя и я целуна по бузата.
-Е, чак толкова! – промърмори Лили. Сиси беше в свои води – беше хвърлена в океан, пълен с риба, но Лили не знаеше какво прави тук и къде да дене ръцете си, например. Идея нямаше какво да говори и с кого да говори, затова просто заби поглед в земята. После реши, че това е тъпо и започна да оглежда хората около себе си. После реши, че и това е тъпо и се загледа в ноктите си, което пък реши, че беше върха на тъпнята! Защо изобщо беше дошла! Не спираше да усеща погледа му върху себе си, силно надявайки се, че той я гледа, но и осъзнавайки, че това едва ли е така.
-Е, момичета, имате ли планове за по-късно? – попита Симо.
-Колко по-късно? – засмя си Сиси.
-Ми, знам ли, след лекциите, примерно.
-Аз нямам – засмя се пак Сиси, а Лили усети как всички я поглеждат някак очаквателно. Симо чакаше и тя да каже, че няма. Той изобщо не допускаше, че може вече да има планове, камо ли пък да му откаже. Сиси очакваше да каже, че е свободна, за да не се провали срещата. А Андрей тя не смееше да погледне.
-Ами, всъщност, точно след лекциите...-заекна Андрей и се почеса по главата. – Ами, ще имаме малко работа по моя проект, Лили обеща да ми помогне. Уговорката ни остава, нали? – той я погледна очаквателно.
Точно на това се беше надявала и тя. Не искаше да ходи някъде, само за да не увисне Сиси, беше й писнало да прави разни неща, само заради Сиси. А и наистина имаха уговорка, при това направена доста по-рано.
-Да, остава, разбира се – усмихна се Лили – Казана дума, хвърлен камък. – усмихна се пак, просто защото не можеше да скрие доволството си от това, че той се е застъпил и е казал нещо от типа „хея, тя е с мен”.
-Е, ще тръгваме ли? – каза Лили, обръщайки се към Сиси.
-О, ами добре – съгласи се Сиси малко неохотно. – Защо не ми каза, че го познаваш! И че той е приятел на Андрей? Така се изложих! Ооох!!! – мърмореше й Сиси, докато двете вървяха напред.
-Не го познавам, просто докато вървях към стълбите, той ме настигна и ме заговори. Това не е да познаваш някого! А че е приятел на Андрей и аз не знах! Да не мислиш, че съм приятно изненадана?!? Тихо сега! – заяви Лили и стисна приятелката си по ръката, защото искаше да чеу за какво си говори групата момчета, която вървеше зад тях.
-Защо не каза ,че я познаваш?!? И имаш среща с нея?!? Ама че си кучеее!!! Минал ли си я, какъв е случая! Защо не ни запозна! Знаеш от колко време я зяпаме! – караше си Симо тихичко на Андрей.
-От къде да знам, че проявявате интерес?!? Нищо нямам с нея, ние сме само приятели!
-Ами, приятели, все едно спряхте да се гледате! Какво ще каже Валя за такава приятелка, а?
-Какво сега за Валя?!? Хайде стига вече, писна ми от твоите дребнавовости!
-Какви дребнавости, бе, бретле! Познаваш най-якото пиче сред зайките, а не си ни казал! В това няма нищо дребнаво! От къде я познаваш! И имате среща?
-Това не е среща, ще работим върху проекта ми! – заяви Андрей, като звучеше леко ядосан, а сърцето на Лили се сви. Колкото и да го отричаше, вътре, много дълбоко в себе си, тя се надяваше, че това е нещо като среща, че нещо между тях би могло да стане. Сега започна да се обвинява за детското си поведение, за илюзиите си! Ама че беше глупава! Разбира се, че това не беше среща, той просто искаше някой да му направи проекта! Колко беше наивна! А и тази Валя – приятелката му, най-вероятно?
„Глупаво женско сърце!” - смъмри се Лили и влезе в час.

понеделник, 29 декември 2008 г.

Да бъдеш Лили

-Колежке, какво е това, което държите в ръце?
Лили се сепна. Стресна се. В ръце държеше едно стихотворение, което четеше и препрочиташе от време на време. Точно се беше зачела, защото днешната лекция беше безкрайно скучна.
-Ами, това е едно стихотворение. - отвърна тихо тя.
-О, колежке, толкова ли сме начетени, че четем поезия? - попита професорът.
-Ами, това стихотворение е доста лесно и приятно, интересно е. В него няма нито един глагол, но има много повече действие и минава много повече време от безброй стихотворения, пълни с глаголи. - опита се да се усмихне Лили.
-Ще го споделите ли с нас? Прочетете го на глас, моля.
-Разбира се - усмихна се Лили. За миг беше помислила, че ще отнесе жестоко конско пред всички, но май й се беше разминало. Тя пак се усмихна и започна да чете силно, ясно и бавно:
Градина.Пролетни цветя.
Скамейка.Шепот сладък.
И сред цветята-Той и Тя.
Любов...и тъй нататък.

Поле.Природа.Красота.
Река.Гора отатък.
Пробуда. Сбъднати мечти.
Възторг...и тъй нататък.

Годеж.Венчило.Поп и брак.
Момент безумно кратък.
А после-скука.Мрак.
Деца...и тъй нататък.

Курорт.Море.Приятен смях.
Простор. Вълни отатък.
Възбуда.Трепет.Сладост.Грях.
Рога...и тъй нататък.

Полуда.Нежност.Сълзи.Праг.
Плесник и писък кратък.
Багаж.Дете.Билет.Носач.
Развод...и тъй нататък.

Началник. Шеф. Кола. Пари.
И нощи без остатък.
Кафе.Квартира.Ключ.Жени.
Легло...и тъй нататък.

Камбани и купчина пръст.
И плочата отатък.
Лопата. Кирка. Поп и кръст.
Ковчег...и няма вече тъй нататък.

-Стихогворението е на Радой Ралин и има и други версии, от време на време попадам на него с по някоя сменена дума - усмихна се Лили. Това, което тя не беше забелязала, бе, че докато четеше, някой почука на вратата, после я отвори и професорът му даде знак да мълчи и да отиде да седне някъде назад, за да не я прекъсва.
-Колежке, защо харесвате това стихотворение? Не е ли доста мрачно?
-Не, не смятам, че е мрачно. Макар, че завършва със смърт, в него няма нищо мрачно. Сякаш това е нещо нормално и то, в крайна сметка, наистина е нещо нормално. Но смъртта не е представена трагично, представена е просто като поредната стъпка на човека, само че се оказва последна. Но без в това да има вложена и капка трагизъм.
Лили млъкна. Усети, че в цялата зала царуваше пълно мълчание, което беше наобичайно за лекциите на този професор, тъй като те винаги пораждаха някакви спорове и някъде назад винаги се нищеха различни мнения.
-Продължавайте. - подкани я професора. - Кажете ни защо го харесвате, разкажете ни онова за глаголите.
-О, за глаголите! - усмихна се Лили, усетила, че плува в свои води, че всички я слушат, но усещаше одобрението им. - Не случайно се казва "Безглаголно стихотворение" - в него наистина няма нито един глагол. Но въпреки това се изгражда доста успешна възходяща градация, която завършва в края - кулинацията е смъртта на човека. Но въпреки тази градация, няма никакво напрежение в стихотворението, там царува абсолютен покой. Това много ми харесва - този похват, определено е доста интересен.
-Други мнения има ли? - попита професорът цялата зала.
Скоро се завихри ожесточена дискусия, свързана с "Безглаголно стихотворение". Лили седеше и не се обаждаше, само слушаше, защото искаше да променя гледната си точка, да се опитlа да възприема мнението на другите и да се опитва да го приема като възможно, а не задължително като грешно. Опитваше се да поправи някои страни от характера си, като тази да не приема чуждо мнение, освен своето, беше една от тях, една от най-главните трески. Е, не губеше съня си нощем заради това, че обичаше да е права, но на моменти имаше чувството, че сякаш пропуска един цял непознат и различен свят и сама се вкарва в някакъв коловоз, от който скоро може би нямаше да успее да излезе.
Оглеждаше тълпата - всички тези хора, нейните колеги, които сигурно цял живот бяха смятали поезията за глупава и скучна и не бяха докосвали стихотворение, сега изведнъж имаха мнение, държаха се като специалисти и бяха готови да се карат дори за запетайките! И тогава, гледайки и наслаждавайки се на възторга, на ентусиазма им, го забеляза. Момчето, което беше влязло по средата на третата строфа, което всички видяха, но на което никой не обърна особено внимение, освен Емила, която обръщаше внимание на всяко същество от мъжки пол.
Момчето седеше на последното столче най-горе и я гледаше как гледа хората около себе си. Когато и тя го погледна, той леко й се усмихна, сякаш искаше да каже "хей, видях те". Лили също му се усмихна, а после отклони поглед. Знаеше, че ще се срещнат, все пак учеха в едно учебно заведение, а и не се избягваха, защото имаха добри отношения, но какво правеше той тук?!?
Изведнъж Лили почувства, че не може да стои близко до него, защото това винаги й даваше нова доза отчаяние и вдъхваше живот на позабравени спомени и фантазии. Тя събра нещата си и точно щеше да вземе чантата си в ръка, когато гласът на професорът прогърмя:
-Колежке, а Вие защо мълчите?!? Че нали точно Вие започнахте дискусията?
-Ами, аз нямам какво да кажа. Аз харесвам стихотворението.
-Колежке, не следите! Не говорим за това дали го харесваме, или не! Вече става дума за това, че някой твърди, че е преписано!
-Да, чела съм това. Възможно е. Но все пак после е дописал още нещо към него, допълнил го е. Никой не може да говори за копиране. Това до известна степен не ми харесва днес. Преди се е казвало, че хората заимстват един от друг, но дори това е било рядкост. По-скоро се е говорело за правене на аналог, за кореспонденция с другата творба. В положителен смисъл, не в отрицателен.
-Можете ли да ни дадете прмер?
-Разбира се. Например в рисуването. Да вземем творбата на Тициан "Венера от Урбино" и творбата на Мане "Октавия" - никой никого не обвинява в кражба, пиратство или плагиатство. Може би затова едно време хората са били толкова по-щастливи - защото не са били така дребнави. Не са притежавали толкова много материални неща, които да искат да опазят.
Лили се усмихна и замълча. С периферното си зрение го виждаше как върви към професора. Не чуваше тишината, която беше настъпила в залата след изказването й. Не си даваше светка, че всички я гледаха как го гледаше, а оттам всички гледаха и него.
-Извинете, професоре, дойдох само да Ви оставя това.
-А, домашното, добре, браво, Андрей, благодаря ти.
-Да, и може ли Лили за малко? - попита той въпросът, на който Лили най-малко се беше надявала някога. Сърцето й сякаш застина, но след миг тя се окопити и усети, че всички я гледат.
Професорът се разсмя:
-Не знам дали може. Най-добре да я питаш насаме, за да не се говори после лошо за вас - и без да спира да се смее, той й направи знак с глава да излезе навън с Андрей.
-Радвам се да те видя - започна Андрей. - Всъщност исках да те питам дали ще ми помогнеш по един проект. Свързан е с изкуството - литература, рисуване, скулптура, всичко.
-Не знам дали ще мога - Лили стъпваше от крак на крак и се опитваше да се измъкне, макар да й се искаше да се съгласи.
-Със сигурност можеш. Никой от приятелите ми не знае толкова за различни неща, колкото ти. Самият аз трябва да чета дни и нощи наред, за да кажа нещо такова пред толкова много хора. Моля те, трябва да ми помогнеш, защото аз наистина не знам какво да правя.
-Добре, добре, ще ти помогна - Лили се усмихна. Искаше й се да махне с ръка и да звучи отегчена, а не пре-доволна, както разочаровано си мислеше, че изглежда. Искаше да изглежда все едно се съгласява само, за да се отърве от него, макар вътрешно да знаеше, че й личи, че не е така.
-Страхотно, благодаря ти!!! Трябва да го обсъдим, от къде ще започнем, всичко.
-Добре, кажи кога - Лили мигаше на парцали, а Андрей й изглеждаше безкрайно доволен, че е намерил кой да изнесе проекта му на гръб.
-Ами, днес имаш ли време? Може да отидам в онзи ретро бар, на който се кефиш и да видим какво може да се направи, за да го спасим.
-Бара ли ще спасяваме? - Лили се усмихна чаровно.
-Не, не, проекта ми. Доста е замрял - Андрей сякаш леко се притесни.
-Добре, в моя бар. В колко часа.
-Ми, не знам. В колко свършваш?
-Имам още 2 лекции.
-Добре, после ако искаш ела направо там, ще те чакам на онази маса.
-На коя маса? - Лили се направи, че не разбира.
-Еми, на онази, на която сядаме винаги, когато сме с братовчедка ти.
Жалко, искаше да го чуе да казва "нашата маса", но той беше успял да прескочи трапа, макар да се беше попотил три пъти, докато измисли някакъв синоним.
-А защо направо не донесеш всичко, което си направил до момента, за да го поглдна? Ще седнем на масата в дъното, до бара, защото е по-голяма и ще има място да се разположим. - предложи Лили, преминавайки на изцяло делова вълна. Говорейки за широко, не спираше да си го спомня как се разхожда без дрехи между леглото й и компютъра и сменя песента с друга, която, също като предишната, му омръзва прекалено бързо. Беше толкова кльощавичък и сладък. Но свърши вече. При това няколко пъти.
-Да, добре, ще те чакам там. Ами, до след няколко часа.
-Да, до тогава - Лили се усмихна леко и влезе. Гледаше да не изглежда много доволна, когато се връща в стаята. Седна на мястото си с намерение да рисува цветенца до края.
-Добре, колеги, ще ви поставя една малка задачка, убеден съм, че след днес няма как да не се справите! Видях, че сте готови, така че не искам да чувам оплаквания и оправдания! - заговори професорът успоредно с биенето на звънеца. - Ще трябва да направите проект, свързан с изкуството. Работете върху каквото си пожелаете - проза, поезия, живопис, скулптура, давам ви пълна свобода. Но искам до края на седмицата всеки да си е избрал тема, най-добре още утре да чуя по някое предложение. Това е - прибирайте се и мислете. Въпроси има ли?
-Аз имам - може ли по двойки? - попита Емила.
-Може, но това значи, че проекта на която и да е двойка трябва да е по-обширен и много по-добър от проекта на всеки, който е сам. Ще ви оценявам пропорционално! Довиждане, колеги.

Да бъдеш Лили

-Кажете ми за Вас коя е най-значимата книга? - попита интервюиращата.
Лили нервно се усмихна, прекръстоса краката си и скръсти ръце в скута си. Преди да влезе не спря да проверява дали дъхът й не мирише неприятно, тъй като предишната нощ бе яла какви ли не боклуци, включително имаше съмнения за лук в една от пиците. Сутринта ми зъбите си сума време, но продължаваше да има неприятен вкус в устата, като с напредване на времето и наближаване на интервюто, у нея се пораждаше съмнението, че неприятният вкус изобщо не се дължи на това дали и какво е яла.
-Знаете, всички дълго и продължително се готвят за тези интервюта, подготвят отговори на всички въпроси, които са чули, че се задават, или за които предполагат, че може да им се зададат. Разбира се, имах отговор и на този въпрос. Но за мен най-значимата книга е "Малки жени" и мога да Ви обесня защо. - Лили говореше на един дъх, без да спре, защото се страхуваше, че може да забрави думите. - "Малки жени" е книга за деца в основата си. Мнението, което се изгражда у децата за света около тях и изобщо по който и да било въпрос, според мен е много важно, защото то остава вътре в тях, много рядко и много трудно се променя. Затова всяка детска книга е значима.
Интервюиращата я гледаше право в очите като собствените й очи бяха на път да изскочат от орбитата си, което пораждаше у Лили луд ужас, че няма да я приемат. Как можеше да е толкова глупава, трябваше да говори за тази книга, която си беше намислила предварително. Но тя продължи да говори, защото вече беше късно да се върне назад.
-Освен това, ако трябва да съм честна, чела съм я и на 8, и на 18 и ми беше все така интересна. А според мен това е много важно. Една книга рядко може да остане интересна на човек, когато вече я е чел, при това ако е детска. Но според мен "Малки жени" е важна, защото помага на децата да видят, че може да си страхотен, готин, забавен и обичан, дори ако си добър. А днес на това да си добър не се гледа много добре, сякаш. Най-продавани са лошите момчета и момичета, те са и най-копирани. А и факта, че продължава да се чете, също е в полза на "Малки жени". Обожавам я като книга, защото е изпълнена с позитивизъм, типично като в книга или във филм, проблемите се решават, но тук наистина се работи усилено за тяхното решение, героините успяват, защото са сплотени и се обичат, без това да е онази смешна, дебелашка, клиширана и безкрайно бозава любов, за която сме свикнали да четем. "Малки жени" са тези, които се обичат искрено, точно така, както се обичаме и ние със семействата си.
Лили млъкна и сякаш кимна неволно с глава, съвсем леко, за да покаже, че е свършила да говори и сякаш, за да потвърди верността на това, което казва. Сърцето й биеше някъде много надълбоко, толкова надълбоко, че дори въпреки силата на ударите, които сякаш бяха по няколко хиляди в секунда, Лили не можеше да определи къде е точно.
Интервюиращата, която до момента беше седяла отгоре на бюрото, вперила огромните си очи право в тези на Лили, леко приведена към нея, сякаш за да се увери, че момичето наистина говори това, което тя чува, сега изведнъж се сепна и сякаш излязла от много дълбок транс, леко стресната, слезе от бюрото и седна на стола си.
"Това е. Това е то, краят" - мислеше си Лили и нервно потропваше с крак. - "Трябваше да говоря за другата книга, ама че съм смотана. Не ме хареса, никак даже. Ще ме сметне за дечко, за някаква инфантилна откачалка, която чете детски книги по няколко пъти, но продължават да са й интересни! Ама че съм луда!!!"
-Казахте, че сте обмисляли и друга книга? - попита интервюиращата.
-Да, наистина, може би би Ви се сторила малко по-значима, но сега, докато чаках навън се заговорих с едно момиче, което се казваше Джоан, или Джоу, както приятелите й я няричат. Тя така ми каза. И някак си се сетих за една от героините на "Малки жени" и си дадох сметка, че мислейки за книга, изобщо не се бях замисляла за детска книга. А те наистина са много важни, поне според мен. - Лили заби поглед в пода. "Млъкни, просто замълчи, стига вече с твоите глупости" мислеше си тя, нервно чоплейки една кожичка на палеца си.

неделя, 28 декември 2008 г.

Да бъдеш Лили

-Истината е, че тя е прекалено себична. Ако не беше толкова самовлюбена, това нямаше да се превръща в проблем.
-Не виждам каква е връзката.
-Връзката е в това, че ако не беше толкова себична, може би щеше за може да приеме, че е възможно и някой друг да я обича. А тя не може да приеме, че някой друг може да я обича така, както тя самата обича себе си.
-И то може би наистина си е невъзможно. така де, прекалено самовлюбена е.
-Да, благодаря, но не ме прекъсвай. Другата част от проблема е, че когато си толкова самовлюбен, не можеш да обичаш никой друг, защото няма място за него в сърцето ти. А когато ти самият не можеш да обичаш, смяташ, че и другите не могат. Ето в това се състои проблема.
-Аз пък не съм съгласна. Тя е обичала.
-Кого е обичала?!?
-Христо. Обичаше го много и затова сега все още е привързана към него и го води постоянно със себе си. Защото все още го обича, но по друг начин.
-Глупости, не го обича, просто той продължава да плаща сметките по заведенията.
-А тя пие доста, винаги оставя най-много пари накрая.
-О, престанете! Та тя ни е приятелка, защо трябва да сте толкова зли и язвителни по неин адрес!
-Какво хубаво може да се каже за човек, който тича гол по ливадата на съседите на гаджето си на вилата му, за да вземе някаква топка, която се е озовала там незнайно как!?!
-Аз бях на това парти. Не беше точно така. Имаше история.
-Никаква история не е имало! Омръзна ми от нея, покрай нея винаги има някаква история, която звучи като приказка за големи! Това са измислици! Ако човек си е скандален, той никога не се променя, той си е скандален, каквито и истории да се измислят за негово оправдание!
-Кой ти е казал, че са измислени?!? На колко от тези партита си била?!?
-На нито едно, затова и не вярвам.
-Не те канят точно защото си такава - груба, гадна и скучна. Винаги, когато е била и Лили, винаги е било забавно!
-Да, защото прави неща, които гледате и се смеете!
-Но не й се смеем на нея, не и в този смисъл! Тя не е смешна, а забавна! Толкова голяма разлика има!
-Има, друг път!
-Стига сте спорили! Само за глупости си говорим! Защо просто не се опитаме да гледаме положително на нещата, да се радваме на света и да се надяваме, че всички ще сме щастливи, дори и Лили.
-Ох, ето я, вечната оптимистка!
-Не, права е! Наистина можем да сме по-положителни!
-Да, добре! Нека си пожелаем въпреки цялата си себичност Лили да се намери някой, който да я обича, да се ожени за него, да му роди един куп деца и да е толкова заета по цял ден да бърка торти с шоколадови глазури, че да остави всички други мъже на мира!
-Отвратителна си!
-Какво? Тя обича да прави торта!
-Ти си отвратителна!
-Не е вярно! Как може да я защитавате така?!? Не го разбирам това! Тя е от онези жени, които нямат приятелки!
-Напротив, ние сме й приятелки!
-Да, отвратителни сме! Аз на това не му викам приятелство!
-Ти на какво ли викаш приятелство!

събота, 27 декември 2008 г.

Любов за една нощ

Обичам магията на студените зимни нощи. Има едно рекламно мото - "Ако се стъмва по-рано, купонът ще е по-дълъг". Съвсем правилно. Стига да си някъде на топло, около теб да има музика, приятни хора и може би малко алкохол.
Такава беше и миналата нощ - уж бяхме доста хора, които да се съберем и да отидем на дискотека, но останахме четирима. Въпреки това обаче ни беше супер весело, защото сме близки, приятели сме, общите ни преживявания са малко по-необичайни и това много ни сближава.
Но към 2-3 си тръгнах. Тръгнах си с него. Мъжът, които може да ме гледа супер перверзно и да ми разказва какъв секс ще правим по-късно. И да го мисли. Но мъжът, които един час след това е заспал в скута ми, здраво стиснал ръката ми.
Бяхме сякаш в някаква вълшебна коледна приказка - заснеженият път, ако там изобщо имаше път, а покрай него дърветата - предимно иглолистни. Клоните им бяха покрити със сняг. Отдалеч, на светлината на фаровете, изглеждаха като страшни, тъмни сенки-призраци, протягащи заплашително клоните си напред, сякаш за да ни поемат в онова тъмно пространство извън обсега на фаровете. Но отблизо бяха като огромни плюшени играчки, топло протегнали нежните си ръце за животворна прегръдка, приласкаваща ни да напуснем света на видимото, защото в успокояващия мрак не винаги има нещо страшно. Но така и не го направихме. Движехме се напред съвсем плавно и единствената светлина идваше от фаровете на нашата кола и на тази пред нас. Това беше и единственото, което се виждаше - пътят, колата пред нас и боровете, покрити със сняг. Клоните им изглеждаха като ментов сладолед. Ментов с ванилия. Прекрасно декориран. Беше една приказна, романтична картина. Всичко около нас беше толкова спокойно.
А приказката сякаш отвън влизаше и при нас в колата. Ние седяхме вътре на топло, взимайки само хубавото от зимата, а тя ни го даваше с цялото си сърце, цялата си душа.
Най-приказното от всичко обаче ставаше при мен. В главата и сърцето ми. И при него. Голям мъж, заспал в скута ми. Да, отстрани не изглежда много мъжествено, нито джентълменско. Но честно, това беше една от най-добрите части от вечерта. Лягайки в мен, той не спря да държи ръката ми, беше обхванал краката ми и ме стискаше супер здраво. В мига, в които аз издърпах ръката си, за да махна кичур коса от лицето си или да се почеша по носа, той започваше да я търси. Сякаш щеше да загуби света, ако аз не бях там, до него и той не беше сигурен, че съм там. Когато се събуждаше за малко, обесняваше колко му е хубаво да му роша косата и колко му е студено от пързалянето по гръб.
Нямаше нужда нищо да си казваме. Думите само биха развалили всичко. Сякаш вече не се нуждаем от тях, за да изразим какво чувстваме. Душите си говореха от толкова отдавна, че нямаше нужда от устни. И без всичко останало, ние сме еднакви. Няма нужда да ми казва каквото и да било, когато и да било. Усещам го, дори преди той да си го е помислил. Усещам мислите, чувствата, желанията му, още преди самият той да ги е осъзнал.
Попитах го "Липсвах ли ти". Той махна с глава и ми каза, че не съм. Казах, че лъже, а той ми отговори: "Е, че нали трябва да те дразня". Тогава аз го попитах "Значи в крайна сметка съм ти липсвала?", а той отново каза не. Нямаше смисъл обаче да го питам. Знам, че е така. Знам, че е усещал липсата ми. И в доброто, и в лошото. Знам, че за него не съм просто някоя от всички. Аз съм точно като него и той е точно като мен, което много ни пречи, но много повече ни помага.
Сега се замислям дали трябваше да си тръгна от дискотеката, за да отида с него. Дали е било правилното решение. И знам, че е било. Да, може би там щеше да ми е малко по-топло, отколкото в планината, може би щях да намеря някоя нова любов, може би щях да си легна да спя поне малко по-рано. Но имах ли избор всъщност? Той ми каза "обличай се, тръгваме" и не търпеше възражение. Защото искаше да съм с него. Не искаше да се разделяме, не искаше да ме остави в морето, където има толкова много риба. А той е толкова ревнив.
Най-хубавото е, че това е любов за една нощ. На сутринта винаги се казва "Ще ти се обадя", но това така и не става. Той обаче ще се обади. Той винаги се обажда. Не веднага, за да предпази собственото си сърце. Но ще се обади, защото най-големите стихии, тези, които причиняват най-много разрушения, винаги вървят ръка за ръка.
Любов за една нощ, която ти дава всичко, без да ти взима нищо. Която започва и свършва, без да оставя болка след себе си. Любов, която изобщо не е никаква любов, но поне носи топлината на истинската. Тя е само бледа сянка, но изглежда ли така отстрани? Чувстваш ли колко е фалшива, докато я изпитваш? Не. Може би защото не е толкова фалшива. Защото е сянка, отзвук, продължение и начало на нещо, станало преди време и на нещо, което ще продължи да става и след тази нощ. Това беше нашата любов.
Любов за една нощ, през която не се е случило нищо. При която единствените белези са в сърцето на човека, усетил пълнотата и топлината на това чувство да бъдеш обичан. Макар и за една нощ.

сряда, 24 декември 2008 г.

Boy - girl 10

"Бяхме на рождения ден на феята у тях. В. също беше там. Отидох с ясното намерение да стане нещо между нас. Смятах, че можем да направим нещо, което така и не направихме, докато бяхме двойка. Това, че вече не сме, не би трябвало да развали нещата. Дори ги прави доста по-прости, защото аз съм наясно, че повече няма да се случи, че на сутринта ще си тръгна и няма да го видя може би не никога повече, но поне не скоро. Това доста улеснява нещата. Обичам сутрините. Те слагат край на онези дълги нощи, които искаме да помним цял живот, или които искаме да забравим веднага.
Но това не се случи. Нищо не се случи.
В. цяла вечер флиртуваше не само с мен, но и с още 2 момичета и аз, съвсем в реда на нещата, направо подивях. Поговорих си с него. Груба, както обикновено, мисля, че бях достатъчно ясна. Обясних му, че не може цяла вечер да търчи по други момичета, а после да идва при мен, да ме гони да ме прегръща и целува, да иска да е с мен. Не става така тази работа.
Много пъти съм казвала, че връзките са нещо много сложно и че определено не са за мен. Но да стигна до там, че даже да не успея да го вкарам в леглото?!? Накъде отива този свят?!??
В началото се чувствах добре, беше ми хубаво да видя, че проявява интерес. Но същевременно имаше някаква топка в стомаха ми, която нарастваше всеки път, когато той се доближеше до мен. Не исках да ме докосва, да ме целува, не исках дори да ми говори.
Факт е обаче, че човека се избръсна заради мен. Когато влезе, видях брадата му и ми стана гадно. Той знаеше, че мразя брада, но въпреки това идваше с такава. Защо?!? Със сигурност е знаел, че ше бъда там. Но човека влезе в банята и се обръсна. Без да кажа нито дума. Беше наистина много мил жест, ясно показващ, че ме иска.
Но по едно време влизам в хола и какво да видя - седи нашия на един стол, а в скута му седи някакво много особено момиче. Поначало не я харесах, но сега.... Идваше ми да я убия. Не че нещо, но той беше мой. Ясно се виждаше, че има нещо между нас, за какво по дяволите му седи в скута?!? Изревнувах много жестоко.
После го попитах. "Държа сметка" всъщност е по-подходящия израз. Той ми обесни, че тя била отишла и му била седнала на коленете. И в мига, в който това се случило, той веднага казал, че имал нещо да прави някъде другаде и станал. Избягал от нея. Да де, но "защо на мен не ми се случват такива неща?" остана без отговор. Той нищо не можеше да ми каже, просто аз умея сама да се пазя достатъчно добре, за да не идват да ме свалят хора, от които това не се иска. Сваляше и още едно момиче, което постоянно ми крещеше "К., помощ, обесни моля те на гаджето си да ме пуснееее". Всичко с широка усмивка, но все пак ходеше и по нея.
Капака беше, когато аз след поредната груба реплика напусках стаята и докато висях, подпряна на касата на вратата, към мен полетя малко розово масажорче. За малко ми се размина, но бях така вбесена. Да ме замерва?!????!??!!!!????!?!?!???? Никога не съм го очаквала. Разбирам шамарите, ударени по време на любовната игра. Не ги одобрявам напълно, но ги разбирам. Само че съвсем различно е да те замерят с масажор - в това няма и капка еротика! А той после ми излиза с номера, че не искал да ме уцели и че изобщо не го бил метнал по мене... Да, да, добро утро, какъв подарък ти донесе дядо Коледа?!?
Най-тъжното беше, че всъщност нямах чак толкова голямо желание. Да, щеше да е хубаво, в това съм сигурна. Но нали знаеш онова чувство, което изпитваш, когато имаш да направиш нещо, което не искаш да правиш? Сякаш отвътре нещо се бунтува, гади ти се, възпира те, казва ти недей, обладава те едно чувство сякаш на гняв, гнус, гадост. Ето това беше чувството, което бушуваше в мен тогава. Всеки път, в който той ме докоснеше, това чувство се надигаше в мен, но все пак не беше толкова силно, че да ме спре да го целуна. Да, бях много груба и наистино постоянно му бягах и се правех на недостъпна, но не за да му привлека вниманието и да го накарам да ме иска повече. Всъщност исках да ме остави на мира и същевременно да ме иска. Но наистина имах нужда да дишам. А той не ме оставяше. И всички му говореха "абе, спокойно, К. е чула, че като се правиш на недостъпна ще те искат повече, затва се държи така", но не това беше истината.
В крайна сметка нищо не се случи. Ама нищичко.
Но научих нещо, затвърдих си знанията, всъщност.
Разбрах, че колкото повече бягаш, стига да не бягаш прекалено бързо, той ще те гони."

К.

вторник, 23 декември 2008 г.

Близостта води до отвращение

И не само. Също така води и до зависимост. И колкото и да й се радваме на тази зависимост, да парадираме с нея и да я показваме наляво-надясно, да говорим за нея с хубаво, тя ни вреди.
Лично на мен ми вреди, де.
Затова смятам, че липсата на близост и доверие всъщност е нещо много хубаво. Те хората хубаво са го казали - изгори, за да светиш, но това е пълна лъжа. Кой може да бъде нараняван отново и отново, предаван, да остане сам, да няма дори себе си, но въпреки това да продължава в същия дух?!? Никой. Никой не го умее това.
Искам просто да кажа, че всъщност да не се обвързваш е нещо много хубаво. Говоря емоционално. Нямам абсолютно нищо против любовните връзки, дълбоките и искрени приятелства, за които на думи даваме живота си, а на дела не даваме нищо, за прекрасните взаимоотношения родител-дете, които сякаш не съществуват, или поне са до такава степен видоизменени, че дори на Бонд ще му побелеят косите, докато разплете странната мрежа от ситуации, мисли, чувства и сълзи. Всъщност имам против, но това е друга тема.
Много тъжно.
Истината е, че когато се обвържа ставам зависима. И винаги съм смятала, че това е нещо много хубаво. Защото наистина, нима има нещо по-красиво от това да даваш мило и драго за приятелите си, да си винаги насреща, когато имат нужда от теб, да правиш неща, които не би направил, само и само да си сигурен, че те няма да пострадат. Това е толкова мило, трогателно, истинско. И толкова отвратително, американско и фалшиво!
Когато се сближа с някого, искам да докажа предаността си, да се грижа за него, да съм сигурна, че мога винаги да съм негова защита, утеха, опора. Да, но никога не съм. Не защото не го искам - искам го супер много, искам да съм добра приятелка, истинска, вярна. Но няма как да си такава, ако не си преди всичко себе си. Защото не са ли именно приятелите ни хората, които ни харесват въпреки нас самите!? А когато се обвържа емоционално, не мога да бъда себе си. Губя себе си. Вървя по пътя и колкото и да не искам, свивам в грешната пряка. Напълно осъзнавайки, че тя е грешна. Но и напълно осъзнавайки, че моето другарче е свило в нея преди мен и може би ще има нужда от мен.
Губя опорната си точка със земята. Ставам прекалено зависима. Искам това да е перфектното приятелство и давам мило и драго, съвсем наистина, за да го направя такова. Но губя себе си. Губя връзката със себе си. Правя неща, които знам, че не трябва и че не искам да направя. Правя ги от приятелска преданост. Ама че глупост! Такова нещо няма, истинско приятелство няма.
Не искам да губя себе си, защото така губя всъщност всичко. А днес осъзнах, че наистина съм загубила себе си. Спряла съм да слушам себе си. Пренебрегнах дори онова силно шесто чувство, което толкова често спасява задниците ни. Пренебрегнах го, потиснах го, реших да не се вслушам в него, защото някой се нуждае от мен. А това е лъжа. Никога никой не се нуждае от мен. Никога никой не се нуждае от никого. Човек може да се оправи и сам, да се измъкне сам от абсолютно всяка ситуация. Но не иска, защото да ги правиш с друг е много по-лесно, много по-приятно, отколкото да го правиш сам.
Миналата седмица мислех, че човекът е стадно животно - има нужда да бъде сред себеподобни, да има до себе си половинка, същество от противоположния пол, или пък от неговия собствен, с което да се обичат и което да го прави щастлив дори със самото си присъствие. Защото се чувствах самотна и знаех, че имам нужда от обич, подкрепа и разбиране. От опора, утеха и грижа. И май не ги получих.
Или пък ги получих? И сега, когато имам такава грижа, утеха и опора, не я искам и й се дразня. Знам, че мога да се оправям и сама, което ми е доста по-приятно от това някой да се опитва да решава моите проблеми, при това проблеми почти илюзорни, на които надали бих обърнала кой знае какво внимание. Имам нужда да бъда сама, за да мога да водя спокоен диалог с вътрешния си център на Вселената, с душата си и шестото си чувство. Днес аз го предадох и затова страдахме и двамата. Имам нужда да бъда сама, за да съм здраво стъпила на земята, да възстановя връзката със себе си, да се грижа за себе си и само за себе си, защото другият вариант е да не се грижа за абсолютно никого. А това е неприятно и оставя една празнота и чувство за самотност и ненужност, което не е добре дошло при никого. Имам нужда да съм сама, за да съм независима. И не сама в смисъл на "да нямаш нито един приятел", но сама в смисъл "да не се обвързваш, да не се сближаваш". Защото близостта поражда отвращение. И то не идва винаги от другия.
Извинявам се, но не мога да бъда добра приятелка


Аз съм вълк единак.

четвъртък, 18 декември 2008 г.

A little bit

A little bit of you makes me your man

Глупости! Ама че коцкарско! Не вярвам ва такава лябов.
Добре де, вярвам, защото съм я виждала, правила, изпитвала.
Само че повече ми харесва истинската любов.
Онази, която трае, която остава, която продължава. Онази, истинската.
ИСТИНСКАТА.
Вярвам в любовта от пръв поглед, вярвам и в любовта до гроб. Вярвам в любовта, която продължаваме да изпитваме дори след десетия, хилядния(...) поглед, вярвам в любовта, която продължаваме да изпитваме дори и след смъртта.
Не вярвам в "докато смъртта ви раздели". Тя не разделя хората, тя само ги кара да страдат много, силно и докрай, докато не се срещнат отново. Защото ще се срещнат. Честно, понякога съжалявам себе си. Защото не вярвам в отвъдното. Уви, не вярвам в живота след смъртта, не вярвам нито, че отново ще дойдем тук, нито в нищо. Вярвам в това, че умираме, фърлят ни в земята, разлагаме се, докато от нас не останат воня, кости и коса, а след това нищо. Всички са полудели. Какво ще ми говорите за души, които отлитат, и души, които остават. Няма такова нещо. Нищо не отлита и нищо не остава. Някакво друго е съдържанието на онези заветни 21 грама, с които учените се борят. Е, аз не съм учен, така че мога да ги оборя всичките. Щом мога да споря с класната си и с учебника си по литература, група учени ли ще ме уплаши?!?
Та искам да кажа, че вярвам в любовта. Каквато и да е тя. Само тя съществува, само нея я има и само тя остава.
"Вечната".
Защото любовта не умира, тя остава да живее. Тя остава и след нас. Дори когато единия си отиде, дори когато и двамата си отидат. Дори когато нищо не остане от тях. Любовта остава. Тя се носи наоколо и зарежда.
Човека е като птичка - той не може да бъде сам. Прекарваме живота си в търсене на любовта и пак не я откриваме, защото сме си го поставили като самоцел. А тя не е и не може да бъде.
Вярвам в любовта до гроб, че и след това. Вярвам, защото съм я виждала, виждала съм я отблизо. Виждала съм какво става, когато едни птиче умре. Виждам как другото птиче страда, как плаче, как стои до първото птиче, държи студената му ръка и не спира да плаче. Гледа затворениете клепачи и не вярва, че те няма да се отворят. Всички минават покрай него, а то просто стои и гледа женското птиче и плаче тихо и кротко, защото е бизсилно. Защото нищо не може да направи. Защото иска да си отиде заедно с другото птиче. Само когато са заедно - и в живота, и в смъртта, само тогава те могат да са щастливи- да, двете птичета често се кълват, че често се карат. Женското птиче често удря мъжкото, често му се кара. Но скубе космите от веждите му, които са прекалено дълги. Готви любимите му ястия, дори когато другите птички не ги харесват. Губи от времето си, за да му направи сладкиш без захар, защото птичето има диабет.
А когато женското птиче вече не може, мъжкото стои до него. Да, може би не може да се справи добре с грижите, но и не смее да отиде в другата стая. Не вярва, че женското птиче ще умре, но и не иска да се отдели от него. Точно така, както цял живот е било плътно до него.
А когато женското птиче си отива, никой не смее да каже на мъжкото. Не и преди да му купят кашон валериан. Който не може да помогне. Няма второ птиче, като това.
И мъжкото сякаш умира заедно с него. То не гледа телевизия. Прекарва дните си само с портрета на женското птиче, на тъмно, на затворено, на спуснати завеси. Седи, гледа го и плаче. Пали свещи, носи му цветя. И плаче. Не спира да плаче. И пие. Не може да спре да пие. Мъжкото птиче се напива често. Влиза в болница. Забраняват му да пие. Но птичето не се интересува. То вече не иска да живее. То вече е умряло. То не вижда смисъл. Една година по-късно, птичето все още държи портрета на най-високото място. Вече е посадило цветенцата в саксия, макар че не го бива с цветята. Но женското птиче толкова ги е обичало винаги...
Мъжкото вече не иска да живее. Нещо повече - то дори го казва на другите птичета. Казва им "аз си отивам" и сякаш наистина го прави. Сякаш нарочно. Сякаш нарочно пие все повече и повече, сякаш нарочно яде сладко, много сладко - шоколад, сладолед, всичко. Човекът е като птиче, което само скубе перата си, защото не може да продължи напред след такава загуба. Сърцето на птичето е при другото птиче. Душата му е там. И какво му е останало тогава?
Не, любовта не свършва със смъртта.
Познавам тази любов. Виждала съм, държала съм ръката й. Тя съществува. Въпреки всичко и въпреки всеки.
Искам такава любов.
Знам, че я има, защото съм я виждала.
Бърша сълзите си от клавиатурата и се извинявам.

40 дни и 40 нощи

Гледали ли сте филма? Естествено, че кой не го е гледал. Просто още една от всички глупави американски комедии за тийнейджъри, които заливат света. Да, ама не. Не случайно съм Опакото.
Просто искам да правя нещо. Да НАправя нещо различно. Само че без излишни драми и усложнения. Омръзна ми цялата тази сексуална революция. Имам нужда малко да си почина от секса. Но това е абсолютно невъзможно. Той ни залива отвсякъде. Където и да сме, каквото и да правим, той е там, около нас и ни се навира в очите. Целта ни е да направим повече бройки, да правим повече секс и то все по-луд, да станем известни със сексуалната си разкрепостеност. Тук се лансира и идеята, че има неща, за които някой ще си кажат "Брей, брей, брей", а други ще си кажата "Брей, брей,брей" Само, че Sis, има огромна разлика.
Има неща, които ако разкажеш на някои хора, те ще те гледат като идол, като икона, като кумир. Добре, лошо сравнение между иконите и сексуалната разкрепостеност, на основната идея се схваща - ще се възхищават. А други ще гледат като паднали от Марс и ще се възмущават. ОООО, да
|Някои ще гледат и ще се възхищават,
други ще гледат и ще се възмущават,
но всички ще гледат, ще наблюдават
и на местенце в рая ще надяват...
Да, ама не. Искаш, ама няма.
Та искам да кажа, че ми писна от всичко това. Искам като преди. Да излизам с него, който и да е този него, защото честно казано вече не подбирам. Не че нещо, просто не ходя по срещи. Не че излизам много. А че не излизам изобщо. Това е идеята. Та, да излизам с него. И просто да седим и да си говорим. Без каквато и да е умисъл за връзки или за секс. Само че няма как. Сексът продава, сексът предлага, навсякъде е, всички се стремят към него. Честно, в момента на усещам липсата му. "Да, на теб ти е лесно, имаш вибратор в гардероба" ще пробвате да ме оборите. Имам, ама не го ползвам. Защото нямам желание.
Къде отиде това време, когато ни харесваше просто да говорим. Когато питахме "Какъв цвят са му очите?", а не "Колко му е голям?". Когато казвахме "Той е много интересен", а не "Той прави страхотна френска любов".
Честно, липсва ми това време. Да, обичам да говоря за секс, обичам да правя секс. Но искам да правя секс с любов, а не като самоцел. Само че няма да стане. Защото май съм единствената.
Истината е, че може би греша. Дано греша.
Защото не искам света да върви в тази посока. Искам да има повече обич, повече любов. И да е истинска. Днес ние можем да избираме. Ние сме лигави, не се привързваме по-специално към никого, защото знаем, че можем да избягаме при следващия. Не говоря само за връзки. Говоря и за професия, за приятели, дори за заведение или каквото и да е дребно или важно нещо.
Искам да имам сериозна връзка. Мисля, че през цялото това време и всички тези редове исках да кажа всъщност точно това. Че искам да имам връзка с някого. Да има уважение, обич, подкрепа. Да има любов. Не да чувам постоянно патетичното "обичам те" - то е излишно, глупаво, ненужно, незадоволително и обърква всичко. Просто искам да правя хубав секс с някой, на който му пука. Искам да ходим да ядема пастички, да си говорим за филми, за автобуси, за дървета, за братя Аргирови, за кукли. Да се познаваме.
Искам да правя любов.
Искам 40 дни и 40 нощи

вторник, 16 декември 2008 г.

Трудови хора

Влизаш в ресторант. Или в някоя зала, където се провежда коктейл.
На масата - бяла покривка и червена лента по средата.
Сядаш на масата. Отляво - две вилици, различен размер. Отдясно - два ножа, различен размер. Три размера чаши. Платнена салфетка, сгъната като свещ. Голяма чиния, а в нея малка чиния. Солничка и пиперничка. Декорация в средата на масата.
И всички маси изглеждат еднакво. Заредени еднакво. Лентите сочат в една посока, солничката и пиперничката са от една и съща страна, голямата вилица е отвътре, големият нож е отвътре. И това е на всяка една маса. можеш да се загубиш, защото всичко е еднакво, абсолютно съразмерно.
Само че не ти прави впечатление.
А на нас ни прави.
Ние знаем какво ни коства покривката да е перфектно изгладена, лентите да са в една посока, да подредим всички чаши еднакво, от една и съща страна. Знаем как се прави декорацията и как да направим така, че да е еднаква за всички маси. Знаем как да подредим приборите, как да ги полираме, как да полираме чашите и чиниите и как после да успеем да подредим абсолютно всичко по един съвършено симетричен начин без да оставим следи от пръсти.

Ние сме хората, които минават през специални обучения, но никога не могат да научат докрай нещата. Ние сме хората, които носят маси и ги подреждат. Ние сме хората, които гладят по 60 покривки за 3 часа. Ние сме хората, които носят по 3 касетки с тижки водни чаши. Ние сме хората, които подреждат в плата хапки, които винаги се опитват да се изплъзнат. Ние сме хората, които знаят перфектно съдържанието на хапка с името "Канапе Алберта" и не го бъркаме с "Канапе Принц". Ние сме хората, които знаят, че мандърлъци няма. Ние сме хората, които отварят стотици бутилки седмично. Ние сме хората, които работят по 22 часа в денонощието, а после спят 3 часа преди следващия си работен ден, който продърлжава 15 часа. Ние сме хората, които не спират да се усмихват и да обясняват всичко в продължение на тези 15 часа. Ние сме хората, които винаги имат в себе си тирбушон, запалка, игла и конец. Които винаги знаят къде е тоалетната. Които днес прибират дрехите на гардероб, а на другия ден са бармани. Ние сме хората, които сега гладят покривки, а след 15 часа ги взимат и безцеремонно ги напъхват в черни чували. Ние сме хората, които обличат стегнати еластани на бар-маси. Ние сме хората, които си чупят ноктите и разраняват пръстите, докато поставят еластаните. Ние сме хората, които драпирайки покривки, понякога драпират собствените си пръсти. Ние сме хората, които отиват на работа по времето, когато съседите също отиват на работа. Но и които се връщат от работа на другия ден по времето, по което съседите отново излизат за работа. Ние знаем всичко за всеки и всичко за всичко.
Ние сме Попай моряка - кърти, чисти, извозва, драпира покривки, аранжира флори, полира прибори. Ние сме всичко. Знаем всичко и можем всичко. Правим всичко.
Ние сме кейтъри.

четвъртък, 11 декември 2008 г.

That's it


Този път сериозно. Наистина сероизно. Уморих се да уморявам други хора покрай себе си. Писна ми да ги отегчавам с тегавите си истории за любови, които никога не се случват, които никога не идват при мен, или ако дойдат си тръгват твърде бързо, взимайки всичко от мен, изстисквайки ме цялата.
Уморих се за уморявам самата себе си с постоянното строене на въздушни кули, които остават необитаеми, празни, самотни, излъчващи студенина, мрак и самотност.
Защото аз не съм такъв човек.
Да, аз съм мрачна, аз съм човек на настроенията. Но честно, през последните месеци не бях така. Бях щастлива. Наистина щастлива. Правех какво ли не. Правех неща, които винаги съм искала да направя и неща, които никога не съм смятала, че ще направя. Правех неща, които не са типични за мен, или неща, които са прекалено типични за мен.
Знаех, че ще премине, но не знаех, че ще се замени от пълната си противоположност. Не съм го очаквала, никога не съм и предполагала, че ще ми се случи подобно нещо. Отново. Не съм предполагала, че ще ми се случи подобно нещо отново.
Но то се случва.
Но знаете ли, приключвам. Този път наистина. Съвсем сериозна съм. Вече никакви въздушни кули. Ако ги няма, няма да има напразни надежди, няма да има самота, студенина и празнота.
Ако има въздушни кули, те ще си останат такива. Не виждам смисъл да се боря за реализацията на нещо, което другият не желае. Да, той е с мен, той е мой, той ме иска така, както аз искам него, но само в света на бляна.
Затова приключвам.
Виждали ли сте сърце от лед? Това е моето сърце. колкото и хубаво да изглежда отвън, отвътре то е само вода. А когато тази вода се разтопи и изтече, няма да остане нищо.
Затова по-добре да не позволя да се разтопи и да изтече. Защото може би ще ми трябва. Не в този. В някой друг живот. Така ми се иска да вярвам в другия живот!
А сега приключвам. Повече няма да има нищо друго, освен въздушни кули. Защото те ме правят още по-самотна. А не го заслужавам.
Ще се откажа от този свят на грешните решения, на вечните игри, на "ще се обади - няма да се обади". Той е празен и ненужен. Не ми трябва. Той само ме огорчава и ме превръща в нещо, което не съм.
Повече няма да имам връзки. Давам си почивка. Най-хубавата, най-смислената връзка е тази, която имам с мен самата. А сега тя е разкъсана. Защото съм истинска и пълноценна, само когато съм щастлива.
Ще се замонаша. Душата ми, сърцето ми ще бъде в расо.
Дано това го спаси.

вторник, 9 декември 2008 г.

не

Ох, яд ме е на теб! Яд ме е, че така те искам, а на теб не ти пука! Яд ме е, че не мога да спра! Че трябва да се контролирам, че го мога, че го искам, но че не го искам! Искам да загубя контрол над себе си и от това да излезе нещо хубаво!
Не мога!
Не мога повече! Боли ме! Много ме боли, адски много. А аз не съм създадена за мъка! Създадена съм за радост, за истинско щастие, за любов, за едно по-друго съществуване, за истински живот! Не за това мизерно съществувание!
Яд ме е и на мен! Защото аз съм си виновна за всичко! Не трябваше да те каня с нас онази вечер. Не трябваше да се забивам с теб! Не трябваше да се надявам, че ти ще се обадиш. А аз се надявах. Да, познавам те добре, но въпреки това се надявах! Ама че съм глупава! Но въпреки това, ако се върнем назад, знам, че всико ще се повтори! Точно по същия начин!
Яд ме е на теб! Защото ме караш да се чувствам зле в нещо, от което трябва да се чувствам добре!
Мразя те!
Да, понякога дори те мразя!
Имах такава настройка, такава нагласа! Но това е! Не искам повече да ме боли! Никога повече! Аз приключвам! Всеки ден си го обещавам и всеки ден продължавам да гледам дали он-лайн, всеки ден проверявам телефона през пет минути! Ама че глупачка!
Махай се! Майхай се от мен! Напусни главата ми, сърцето ми, мечтите ми, сънищата ми! Не искам да те виждам повече! Не искам да те виждам никога повече! Нито в главата си, нито в сърцето си, нито в мечтите си, нито в сънищата си!
Искам да те изгоня от там, а не мога.
Не мога!

Отивам

Yeah, baby!
Обещах си, че няма да страдам, че няма да ме боли. Че ще знам, че е така, както е, но въпреки това няма да страдам. защот е в реда на нещата, защото е нормлано да е така.
Глупава съм. Да, определено.
Човек трябва да е малоумен, за да вярва цял живот, че не можеш да контролираш чувствата си и точно днес да реши, че можеш. Да повярва в себе си, да погледне прекалено оптимистично и да реши, че няма да е така, както е нормално да бъде.
Глупава работа.
Превърна ме в глупачка.
Превърнах се в глупачка.
Край.
Това не съм аз.
Отивам си.
Знам, че няма да се бориш за мен, но може би така е по-добре.
Отивам се.
Няма да се върна.
И да искаш, няма да се върна.

Кажи, че аз съм

Кажи, че аз съм първата последната,
и всичко невъзможно вече съм ти дала.
За тебе ставам русата и черната

Слушате ли чалга? А чували ли сте тази песен? Аз съм я чувала.
И честно, харесва ми. Не текста - той ми е глупав. Песента като цяло ме кефеше. Много.
Но текста все ми се виждаше глупав.
"
За тебе ставам русата и черната" - да бе, даааа, всеки момент! Русата и черната ставам само за себе си, съм казвала винаги.
И днес - ново 20. Случайно попаднах на нея. Слушах я, слушах текста и си мислех за Него. Мислех си, че текста е като за мен. Че съм готова да направя всичко за Него.
И в следващият миг се осъзнах...
Алоооо, къде отиваш, К.???? Какво ти става? Къде е шибаната ти еманципация?!? Дръж се на положение, бъди себе си!!!
И честно, осъзнах се.
Осъзнах, че съм готова да дам всичко за него. Че съм готова да стана русата и черната, за да съм първата и последната. И че не съм го осъзнавала, че не ми е пречело.
Но не това е начина. Това не съм аз. И той го знае. Знае, че това не съм аз, че когато излиза с мен, не излиза с мен.
Не това е начинът. Трябва да съм себе си,за да мога да съм с него. Мога да стана русата и черната за него, но дали той иска това? Дали не предпочита да си остана на кичури, както съм сега и както сама съм решила, преди да го срещна? Защото аз предпочитам.
Да, готова съм да му дам всичко. Но той ще го поиска ли? Ще иска ли да направя нещо на сляпо, без да осъзнавам какво правя? Той няма да знае, че е на сляпо. Той няма да разбира защо съм такава. Ще е учуден, че съм такава, защото знае, че това не съм аз.
Да, искам го. Готова съм да жертвам това, което съм.
Но това не съм аз.
Не, това е лъжа.
Не съм готова да жертам всичко. Не съм готова да жертвам нищо, всъщност. В една връзка трябва да поставиш на първо място себе си. Както винаги съм правела. Защо сега трябва да е различно?
Да, бях загубила себе си. Слава Богу, това беше преди.
Кой да предположи, че една чалга ще ми помогне да се осъзная и да се върна? Back to basics... Добре, че ти не разбра. Но, знаеш ли? Ще разбереш. Съвсем скоро. Ще разбереш, че съм се върнала, че пък съм си аз. Че не съм загубила ума и дума по теб, но че искам двамата да загубим ума и дума един по друг. И че това ще се случи. Искам да ти липсвам винаги. Искам да не спираш да мислиш за мен. Да сме както бяхме преди, както бяхме преди да се загубя в себе си...

Не си изключвай телефона

понеделник, 8 декември 2008 г.

Празни нощи

Липсваш ми.
Да, греша. Нека.
Може би отново ще сбъркам.
Но ти отново ще си мой.
И знаеш ли, осъзнах нещо за първия път.
Осъзнах, че всички тези грешки са мои.
Че през цялото време, през което съм страдала, тъжала, запълвала липсата ти, цялото време, през което съм те мразила, обвинявала и желала, всъщност съм страдала по своя вина.
Казах нещо. Аз не съм го запомнила. В мига, в който съм го изрекла, вече е било забравено. Но ти си го запомнил. В мига, в който съм го изрекла ти си го запомнил и възприел насериозно.
Благодаря ти.
Благодаря, че ме слушаш. Благодаря, че не просто ме чуваш, а че ме слушаш, че вникваш в думите ми, взимаш ги насериозно, приемаш ги.
Но защо се примиряваш!?
Къде е мъжъ т в теб??? Къде е, по дяволите! Искам те! Ела, върни се! Насили ме, накарай ме да си взема думите обратно, накарай ме да кажа, че съжалявам, накарай ме да кажа, че са лъжа!
Каде си!? Защо не го правиш?
Така няма да стане!
Да, обвинявам те! Обвинявам те, че не беше достатъчно мъж! Че се изплаши! Че ме боли. Четири месеца по-късно! Знаеш ли за кого ме е боляло толкова?!?!? Знаеш ли?

За никого.

Имах те. Изгоних те. Без дори да разбера. Отблъснах те, без дори да усетя. Съжалявам. Извинявай! Прости ми. Няма да се повтори. Вече ще съм добра. Вече няма да съм такава.
Вече знам какво искам.
Искам да си взема думите назад. Искам да си взема теб. Искам сам да се върнеш.
Сега знам. Аз се върнах. Върнах се назад в нашето минало. В нашето лято. В нашите страстни дни и празни нощи.
Тогава не го знаех.
Мислех, че има друга.
Мислех, че просто си смотан.
Мислех, че просто не ме искаш вече.
А то било точно обратното.
Сега вече знам. Вече знам всичко. Прости ми. Извинявай. Съжалявам. Забрави.
Аз съм била причината.
Не те е уплашило това, че нещата стават сериозни.
Не, лъжа е.
То те е уплашило. Не за друго, а защото се знаел, че аз няма да съм там за теб. Че няма да отговоря на чувствата ти. Страх те е било. Страх, че ще та нараня. Не за друго, а защото аз самата съм ти казала така още в началото.
Да, в любовта и на война всичко е позволено. Но любовта не трябва да е война. А аз хванах картечницата и изстрелях всичко в собствения си лагер.
Защо не ми каза?
Ти спря да бъдеш честен, открит, откровен. Трябваше веднага да ми кажеш, че не искаш това. Трябваше да знам.
Аз съм ти казала онова. Но после ти си ме искал. Започнал си да ме искаш все повече. И си спрял. Заради това, което съм казала. Без да знаеш, че аз не вярвам в него, че за мен то вече не беше истина. От страх аз да не нараня теб, ти си се отдръпнал и си наранил мен.
През цялото време то обвинявах. А всъщност аз съм била виновна.
Казвайки нещо, което не мисля, нещо, в което по -късно ти самият, без дори да го осъзнаваш, ме накара да спра са вярвам, всъщност съм наранила сама себе си.

неделя, 7 декември 2008 г.

Цирк

I'm a like the ringleader, I call the shots
I'm like a firecracker, I make it hot
...
All eyes on me, in the center of the ring
(Just like a Circus)
When I crack that whip, everybody gonna trip
(Just like a Circus)
Don't stand there watching me, follow me, show me what you can do
Everybody let go, we can make a dancefloor
(Just like a Circus)

Виждали сте тази жена.
Това е жената, която влиза в заведение и всички погледи веднага се насочват към нея. Която не е облечена по-различно от теб, но все пак нямате нищо общо. Която няма манекенска захапка, но въпреки това няма по-чаровна усмивка от нейната. Която няма манекенско тяло, но е неимоверно секси. Която не говори постоянно за политика или книги, но въпреки това знаеш колко високоинтелигентна е.
Това е жената, която винаги привлича вниманието.
Тя не се срамува, не се притеснява.
Тя се харесва.
Тя е дръзка, знае, че няма какво да губи, затова печели винаги всичко.
Взима мъжът, на който ти си хвърлила око в дискотеката. Поръчва си най-вкусното от менюто на ресторант, в който идва за първи път. Светофара винаги свети зелено, когато е неин ред да мине. Взима последните форнети с топено сирене. Купува последната бройка от роклята, която си гледала месеци наред на витрината на този магазин.
И когато най-сетне събираш кураж, тя те изпреварва.
За всичко.
Не защото е по-добра или по-бърза. Не защото се състезава с теб нарочно. А защото е такава.
Тя не се колебае. За нищо.
За нея живота е като цирк.
Тя е жената, която ходи по въжето и всички я гледат със затаен дъх. Тя е тази, която храни лъвовете от ръката си, а те кротуват и облизват дланта й. Тя балансира в Колелото на смъртта, от което всички се страхуват.
Защо?
Защото живее, а не преживява.
Защото я е страх, но въпреки това го прави.
Изпитва силни емоции, полюсни, коленете й треперят, думите й убягват, сърцето й бие учестено.
Но след това се чувства по-жива от всякога.
Няма какво да губи и го знае.
Затова облича блузката с най-дълбоко деклоте - защото утре може да не може да я облече. Затова не спира да се усмихва - защото утре усмивката й може вече да не е същата.
Затова отива и забива всеки, когото поиска - защото утре той може вече да е зает.
Затова влиза веднага в магазина - защото утре някой друг ще е взел последната бройка.
Затова взима всички форнети - защото може да не намери друга бутка по пътя.
И което е най-интересното - дори не се замисля.
При нея няма "брой до пет и тогава го направи".
Затова е толкова уверена.
Защото не мисли, а скача веднага в дълбокото.
И знаеш ли, живее пълноценно.

петък, 5 декември 2008 г.

Hot in Her(e)

Dirty babе, u see these shackles, baby, I'm ur slave...

Искам както преди. Както първия път и както никога досега.
Да те хвана за ризата, да те придърпам, да ме притиснеш в стената. Да ме целуваш както никога досега - силно, страстно и насила. Да ме докосваш, както ти си знаеш. Да си нежен и едновременно груб, да е бързо и едновременно бавно, да свърши за нула време и никога да не свършва.
Да ме подпреш на стената и да разкъсаш ризата ми. Искам да видя как летят копчета, да ги чуя как падат по пода, а на теб да не ти пука. Да ме желаеш както аз те желая. Да си силен, груб, вулгарен.
Не признавам друг секс освен грубия, силов, перверзен, мръснишки, брутален, насилствен.
Да ме целуваш, докато нe изпищя от болка, да смучеш устната ми, да смуча езика ти. Да усещам колко си горещ, колко искаш. Да чувствам парещият ти дъх и езикът ти по врата ми. Да хапеш ухото и шията ми, да предизвикваш стенания и горещи вълни. Да засилваш желанието.
Да разкопчаеш сутиена ми и да го хвърлиш на пода. Да смучеш зърното ми, после езикът ти да се придвижи през шията до устните ми. Да ме целунеш, да запалиш огън.
Да хвърля ризата ти на пода. Да галя меката ти кожа, да дера гърба ти, да целувам корема ти, да шепна в ухото ти. Да ти говоря за фантазиите си, за белезници и сметана, за вана и вибратор. Да дишаш учестено. Да те хапя по врата, да оближа зърното ти, да те целуна. Искам да смуча езикът ти, да хапя долната ти устна, да напиша името си на гърба ти. Да носиш нощта винаги със себе си. Да не искаш да свършва. Да е толкова бързо, но безкрайно бавно. Да няма време. Да няма часовници. Да няма никой друг. Нищо друго.
Само аз и ти. И още нещо.
Ще ме хвърлиш на леглото, ще разкопчаеш жартиера. Пръстите ти ще треперят от страстта, аз ще те гледам. Всяко движение на тялото ти, всяка извивка, ще те искам, ще се потапям в теб цялата, без дори да съм те докоснала.
Ще хвърлиш чорапа на пода. Ще решиш другият да остане. Ще искаш полата да остане. Ще бръкнеш под нея и ще се изненадаш. Защото няма да намериш прашки. Нито боксерки. Нито бикини.
Искам да усетя пулса ти в този миг. Дали ще се ускори? Възможно ли е да се ускори повече от това?
Ооо, да, възможно е.
Искам да изчезнеш под полата ми и да извикаш желание в мен. По-голямо. Още по-голямо. О, да. възможно е.
Всичко е възможно.
С теб всичко е възможно.
Да те избутам насила, да се кача отгоре ти. Искам да махна дънките ти, да ги хвърля надалеч. Те винаги са ми пречели да съм с теб, близо до теб. Искам само те да са между нас. Да са единствената пречка. Но не са.
Одрасках ли те?
Ах, прости ми! Моля те! Не искаш?? Ще проискаш....
Ще изхвърля бельото ти. Само те пречи, не разбра ли. Само ми пречи...
Сега аз ще изчезна. Всичко, за което си мечтал, всичко мога. Всичко ще направя. Ще направя дори това, което не си предполагал, че съществува, дори това, за което не си си и представял, че ще ти хареса. Но ще ти хареса. Ще ти хареса много. Ще ме гледаш, ще искаш да не спираш да ме гледаш, но ще усещаш, че очите ти пулсират, че ти целият пулсираш. И че си мой. Сега аз те контролирам. От мен зависи колко ще продължи. Искам да чуя стон. Тих, приглушен. Един мъж трябва да е силен, но не можеш да се сдържиш. Знам това. Виждам го. А ти виждаш мен. И колкото повече гледаш, толкова повече искаш. Ще искаш да не свършва.
Но ще ме искаш близо до теб, около теб, в теб, сега, веднага, незабавно.
Да ме хванеш за косата, да ме издърпаш, да ме привлечеш към себе си, да хапеш устните ми, да ме целуваш както досега.
Ще ме обърнеш аз отдолу и ще ме имаш навсякъде около теб. Около целия. Искам да дера гърба ти, да спускам ръце по корема ти, по гърдите ти. Ти си моят фетиш. Искам да си играя с косата ти, да облизвам врата ти, без да спирам дори за секунда. Да си играя с Тях. Искам да те целувам, да не мога да дишам, да стена както преди, но още по-силно. Да шепна името ти. Да си силен и груб.
Ще искаш да си само ти отгоре. Но аз не искам така.
Подай ми чантата. Сложи това. Аз ще си поиграя, докато се бориш с опаковката.
Не, няма пак ти да си отгоре. Насили ме.
Ще ме бутнеш на леглото. По гръб. Ще бъдеш груб, брутален, силен, искащ, ненаситен. Няма да се допитваш до мен. Ще менасилваш, ще ми причиняваш болка. Болка от желанието.
Но няма да е така, както ти искаш. Икам аз отгоре.
Ще събера сила, ще те поваля, ще те обърна, ще се кача аз отгоре. Ще държа ръцете ти плътно до стената. Не ме слушаш? Подай ми чантата. Няма проблем, щом няма да ме слушаш, аз пак мога да се наложа.
Ще те вържа за леглото. Ще се чудиш от къде се взеха тези белезници. И как така са толкова здрави. Ще искаш да ме докоснаш, а аз няма да ти дам. Само ще ме гледаш. Движението на тялото ми. Как се поклаща ханшът ми, как се движат гърдите ми. Ще искаш да ги докоснеш, да ги държиш в ръка, да го оближеш и да предизвикаш вик в мен.
Ще събереш сили, ще се поизправиш. Ще се наведеш към мен и ще засмучеш устната ми. И ще получиш този стон, който толкова желаеш. Защото и аз го желая. Ще се целуваме както никога досега. Ще стена и ще шепна името ти. И накрая ще те откопчая.
А ти ще ме обърнеш на четири крака, ще ме насилиш, ще ме гледаш отзад. Ще използваш ръцете си. Едната на гърдите ми, другата по-надолу. Ще хванеш косата ми и ще я издърпаш. Ще ме привлечеш към себе си в страстна целувка. Ща сложиш ръка през корема ми, ще ме държиш плътно до себе си. Не искаш да ме пуснеш, не искаш да свършва. Искаш пак, и пак, и пак, и още, още още...
Ще ме държиш плътно до себе си, ще ме плеснеш. Силно. Пак и пак. Искам отпечатък от шамар. Да го нося със себе си. Да е вместо татуировка "spritz mich". Това искам.
И ти също го искаш.
Ще ме притиснеш до себе си и ще ме целунеш. Ще ме целуваш. Силно и страстно, както никога досега. Устните ни ще са плътно едни до други, когато свършим. Заедно. Искам с теб. Да чуеш проглушените ми стонове, да усетиш конвулсиите, спазмите. Да усетиш как тялото ми не може да се контролира, когато се докосне до твоето.
Искам да почувствам как в този миг ме захапваш все по- силно и по-силно. Как ме стискаш все повече и повече и ми притискаш до себе си все по-плътно.
Ще паднем на леглото заедно. Няма да спреш да ме целуваш. Няма да спреш да ме прегръщаш и да ме притискаш до себе си. Няма да искаш да излезеш.
Отивам до банята. Почини си. Защото си нямаш и представа какво още си крие в чантата...

сряда, 3 декември 2008 г.

Типовете

Типовете мъже ги обобщаваме като 3:

1) Lee/Justin - има си две имена, защото е много разпространен тип. Не че е най-добрия, дори напротив. Лий е човекът, който иска само да спи с теб. Преследва единствено и само секса. Самво това го интересува. Тук има няколко варианта.
Най-лошо е, когато не го осъзнава и самият той. Нещата започват страхотно като връзка, преспивате няколко пъти и той спира да се обажда. Не го ли осъзнава наистина? Това е мъжът, който ти пише смс-и за рождения ден и очаква да му отговориш, а когато не го направиш, се чувства зле и си мисли, че му се сърдиш. Това е мъжът, който е готов да излезе с теб и да прекарате нощта отгоре на някой бар, въпреки че е бил на работа цял ден е ще е на работа и на другия ден.
Но който не е готов да има връзка с теб.
Лий може и да осъзнава нещата. Той е съвсем наясно какво точно търси, как и кога би могъл да го получи. Което е добре, защото при този втори вариант ти самата също си напълно наясно, че той не иска да има връзка с теб. Така няма излъгани. Не че официално сте го обсъждали - с такъв мъж не обсъждаш подобни неща. Но това е защото просто няма нужда.
Лий е мъжът, който развява високопарно израза ФъкБъдийс. Той също иска само секс, но няколко пъти. Без да сте двойка просто от време на време да пиете кафе и да се чукате. Ако търсиш това, тази вариант те устройва. При него също няма излъгани, защото той не вижда нищо лошо в това и не се свени да го развява на показ. Също така не се свени да ти каже право в очите, че търси точно това и нищо друго.
Герои: Джъстин Тимбърлейк в Rehab на Rihanna и моя познайник J.

2)David.
Официално, най-страхотният.
Това е мъжът, който иска да има връзка с теб. Не задължително сериозна. Но това е мъжът, който вече не търси просто секс, а търси любов. Без значение дали го осъзнава. Той никога няма да ти каже, че иска само секс, защото никога няма да си го помисли. Това е мъжът, който може да бъде баща на децата ти, дядо на внуците, твой съпруг. Това е мъжът, който не може да заспи, докато ти не си се прибрала, защото се притесява за теб и докато не си в леглото до него, защото то му се струва празно без теб. Това е мъжът, който не се свени да ти каже "Обичам те", защото наистина го чувства и е искрен. Наистина. Това е мъжът, който ти прави подаръци и постоянно те кара да се чувстваш обичана. С него имаш сигурност и обич.
Герои: Craig David в песента му Insomnia или Енрике с например "Addicted" или "Somebody's me", но основно Craig David.

3.T.I.
Да, това е по името на рапъра. Не за друго, а заради песнета му Whatever you like.
Това е мъжът, който плаща.
Той плаща за абсолютно всичко, за което поиска.
Той може да ти отправи откровено предложение в сайт за запознаства, например. Най - вече в Elmaz.com - там офертите са доста добри. Той не смята, че трябва да си прави труда да те омайва. Този мъж е наясно, че може направо да ти придложи пари и всичко ще е наред.
Това е мъжът, който ходи по елитни заведения. И в тези заведения той може да си вземе всяка. Парите му дават съмочувствието, че може да избира. И той наистина може.
Това е мъжът, който плаща сметката при всички положения. Да, такъв мъж доста често може да се окаже глупав и простак или глупав простак, но това не значи, че всички са такива. Той не може да си позволи да те остави да платиш. Първо, защото сметката, колкото и да е, не е проблем за него и второ, защото си дама, а той е кавалер.
Това е мъжът, който ти прави скъпи подаръци, води те навсякъде и не се свени да задоволи капризите ти.
Но това е и мъжът, с който би могла да имаш сериозна връзка. Вариантите при него са няколко.
Единият е да те издържа срещу секс.
Вторият е да станете двойка, да тръгнете от нищо, като всички друго двойки, но с течение на времето усещаш как той започва да те издържа, да ти прави скъпи подаръци и за него това нищо да не е.
Такива мъже би трябвало да са умни, красиви и джентълмени. Това би бил идаелният мъж. Уви, много често не са. Не са нито едното от трите.
Но това не значи, че няма щастливи съпвпадения.
Това е може би най-добрият вариант. Това е David, но с пари. С много пари.
Герои: T.I. в "Whatever you like"

вторник, 2 декември 2008 г.

Ръце или батерии

Или защо вибраторът печели повече червени точки от мъжа

Заради eмоционалното обвързване най-вече. Не можеш да се привържеш към вибратора повече, отколкото към всеки друг предмет. Не можеш да му придадеш качества, които няма. Не можеш да се влюбиш в него, или дори да се заблудиш, че си влюбена в него. А с мъжа можеш.

Той е завинаги твой. След като свършите няма да си тръгне, няма да се обърне на другата страна и да те забрави, няма да се обади на някоя своя приятелка, която му е звъняла, докато сте били заети. Няма да скъса с теб болезнено.

Когато го заменяш, е за по-добър. Има къде да прочетеш техническите му характеристики. Така си напълно наясно с какво се захващаш. А и плюсовете и минусите му са обозначени. А мъжете понякога ги заменяме за по-лош модел.

Сексът е добър. Не просто добър. Страхотен. Първо - подбираш правилния размер. Сексът продължава колкото време ти искаш, правите го колкото пъти искаш, както искаш, където искаш и винаги завършва с оргазъм за теб. А когато си с мъж, доста често пропускаш.

Вибраторът ти никога не ти звъни по телефона в час, докато си на съвещание или на среща с друг мъж. Не те притеснява с въпроси къде си била, с кого и какво си правила. Не ти държи сметка за това с кого си излизала. Не изисква да му обръщаш повече внимание, отколкото можеш да си позволиш.

Не говори глупости. Тук са и "не забравя годишнини" и "не подарява глупави подаръци". С две думи - мълчи си и отговаря само когато искаш мнението му. А когато си го изкаже, оставаш доволна, а не разочарована.

Харесва приятелките ти. Не говори лошо за тях поне. Има и бонус . Може да го пробвате всичките, без да се чувства зле или използван и без да има излишна ревност и напрежение между вас.

Не изисква от теб да се държите за ръци. Е, то е неизбежно, когато сте заедно. Но това си е по твое желание. А не да вървите по улиците на минус 50 градуса, да си забравила ръкавичките у дома и твоя много да иска да те хване за ръка. Или лятото, когато и плюс 50 и ръцете му са влажни, потни и липкави.

Можеш спокойно да запознаеш майка си с него. Със сигурност няма да обърне 4 големи водки, докато седи на една маса с нея, няма да говори глупости или да издиша цигарен дим в лицето й, при положение, че тя е непушачка. Е, майка ти може малко да се стъписа в първия момент, но пред перспективата ще го предпочете.

Когато не искаш да го гледаш можеш просто да го мушнеш в гардероба. Той няма да ти досажда от там и проблемът е забравен.

Няма да ти изневери. Освен ако ти не го дадеш. А ако го направиш, няма да се сърди.

Съгласен е на тройка. Дали с друга жена или с друг мъж за него е без значение - няма да се почувства заплашен, че ще го помислят за гей.

Със сигурност знаеш, че няма някоя болест, която може да ти лепне. Е, ако не подържаш хигиената му, и това може да се случи, но си сигурна, че зависи от теб.

Винаги ще изслушва проблемите ти.

Не можеш да забременееш от него и да провалиш живота си. А дори и да имаш някакви съмнения (не знам как точно ще стане), той ще седи до теб, докато чакаш резултата от теста. А дори и да забременееш от друг, пак ще седи до теб.

Не те пита постоянно "дойде ли ти вече" или пък "свърши ли ти вече". Не всява излишна паника и не те притиска да правите секс, когато просто не си в настроение. А той винаги знае кога си в настроение.

Няма да се съпротивлява, ако искаш да разнообразите малко сексуалния си живот. Нито ще се сърди, ако спиш с друг мъж.


Тъжното е, че въпреки всички очевидни предимства, мъжете все пак ни трябват. Обичаме ги, харесваме ги, не можем без тях. Остава само да се надяваме, че ще вложим малко повече разум и няма да се оставяме да ни нараняват. И че ще съгласят да си направят тройка с нас и вибраторът ни.

понеделник, 1 декември 2008 г.

За пример на монахинята

Една нощ. Имах една нощ падение. Толкова си позволявам за целия си живот. Или в краен случай по една нощ в годината. Или на пет години. Но най-добре за цял живот.
Истината е, че дори тази една нощ ми дойде в повече. Но всеки човек има нужда да достигне дъното, за да може да оцени какво е да си най-отгоре. Защото всичко това остава за спомен, колкото и да се опитваме да го изтрием. Да, неприятен спомен, но полезен. Защото си взимаме поука и повече не го правим. Взимаме си поука и прекратяваме нещата.
Ставам за пример. За пример на монахиня, ако ще. Вече няма да съм такава. Имах тази една нощ, която ми показа каква не съм, но каква мога да бъда, каква мога да стана. И честно, това не съм аз, този образ не ми харесва. Познавам се и знам, че ще ми е гадно, че няма да говоря за това, няма да си мисля за това, но то ще е в мен, ще ме боли, но ще ме пази. И по-добре да го има, отколкото да го няма. Една нощ падение не е чак такава жертва, ако след това ме очаква един живот възход. Защото знам, че това ме очаква.
Стигнах дъното, видях какво е там. Да, и преди съм го виждала и не ми харесваше. Но сега го видях сама, през собствените си очи, защото този път аз бях на дъното, не някой друг. Този път не гледах отстрани, а бях главното действащо лице. И честно - гнусно е. Гадно е на дъното. Не ми харесва там, там не е моето място.
Заради това тази нощ няма да се повтори.
Изживяно веднъж, падението вече ми е познато. Знам от къде минава пътя за надолу, знам и къде е вратата. И честно, ще я зазидам. Ще я скрия. Никой няма да може да я намери, дори да я търси.
Видях перспективата и тя не ми хареса. Бях на дъното, видях го отблизо, отвътре, и то също не ми хареса. Затова повече няма да го гледам. Повече няма да стигам до него. Дори няма да тръгвам по този път.
Но това, че все пак стигнах до там колкото и да е гадно, все пак е хубаво. Не за друго, а защото се научих, взех поука, разбрах, че тази перспектива няма място в живота ми.
Затова стирам.
Ставам за пример.
За пример на монахиня, ако трябва.

петък, 28 ноември 2008 г.

Boy - girl 9

"Излизах с В. във вторник. От тогава мина доста време. Вече не следя кога се обажда и кога не. Имам чувството, че с него е като без него. Имам чувството, че съм сама. И ми е добре. Харесва ми да съм сама.
Истината е, че съм грешала за него. Грешала съм много. И съжалявам. Съжалявам, че го съдих преди да го опозная по-добре, преди да се осведомя по-добре. Взимам си думите назад, защото не с;ятам, че е редно така безпочвено да го обвинявам.
Истината е, че той има амбиции и цели, но не прави нищо, за да ги постигне. Но въпреки това е щастлив. Да, дразни се на шефа си, очевидно не го харесва, псува го зад гърба му, но кляка, когато трябва. Точно като всички нас. Но това не го прави по-лош. Истината е, че вкопчена в това да търся недостатъци, така и не виждах колко е мил и колко добър човек е, как се старае, за да ме направи щастлива. Не виждах, че ме харесва, но все пак ми дава свобода. Колко човека постъпват така? Нима когато харесаме някого не го желаем за себе си през цялото време? А той не се опитваше да ме обсеби. Ако ще дори само заради това, той заслужава уважението ми.
Говорих си с него много. Питах го какъв е искал да стане като малък. Той каза, че не е имал много време да мисли за това, но се радва, че не е искал да стане полицай, защото хич не ги харесва. Но си харесва работата. Работи я от пет години и иска да отвори свой собствен салон, но за разлика от мен не смята, че нещата стават с магическото щракване на пръстите. Не е готов още да скочи в дълбокото езеро явно. Може би всъщност премисля нещата, иска да е сигурен. А може би. Не мога да кажа, този път няма да бързам да го преценявам, защото е очевидно, че не мога да отгагтвам мислите му.
Неговият бал със сигурност не е бил най-хубавият, на който е ходил. Сменил е няколко училища в дванайсти клас и в крайна сметка на бала си е бил с хора, които почти не е познавал. Нормално да му е тъпо.
Може би всичко идва от проблемното семейство. А може би просто той си е такъв. Не е моя работа, няма да му се меся повече.

Бармана ми написа смс. Че тези дни щял да пътува и нямало да можем да се видим, но като имал време щял да се обади. Сигурно! Най-вероятно накрая ще се окаже, че отива с гаджето си на романтична почивка, на която й предлага брак и нещата завършват с "и живели щастливо". Да, за тях. Аз пак свиря. Но свикнах вече.
Поне вече мога пълноценно да оценя свободата си, наречена самота."

К.

понеделник, 24 ноември 2008 г.

Boy - girl 8

"В. ме отряза за петък. Но в мен все още си има нещо, макар и мъничко за J. Написах му смс, но не получих отговор и реших, че е на работа. Но когато към 10, когато свършва, все още нямаше нищо, му се обадих. И в мига, в който вдигна телефона, вместо да каже "Здрасти", той започна да ми мрънка нещо, което не чувах, тъй като музиката беше доста силна. Помолих го да повтори. Оказа се, че нашият изобщо не бил в София, а си бил в Силистра и щял да се върне чак в понеделник. Можеше да ми напише отговор, че не е в София, нали??? Но защо да го прави, много по-лесно е да не ми отговаря. Ама че тъпанар! Наистина не знам от къде ги копая все едни такива! Но защо всеки път започва да ми се оправдава? Аз нищо не съм му казала, дори още не е чул гласа ми, а вече ми мрънка извинения. Следователно разбира, че е сбъркал! Тогавна защо повтаря една и съща грешка и всеки път се извинява след това??
Казах му като се върне да ми се обади и да внимава да не стане като миналия път (когато не се обади). Разбира се, всичко беше изречено с широка усмивка. Той, с още по-широка усмивка, ме убеди, че ще се обади. Затворих телефона и го напсувах. Ади ме разбра.
Днес е понеделник, още не се е обадил. Пак няма да се обади, но това вече нито ме изненадва, нито ме разочарова. Нито пък очаквам обаждане. J. вече не ме интересува.

Отидохме в едно заведение. Още миналата седмица си бях харесала бармана. Има някакво излъчване просто. Не е "Мистър България", не е най-красивия мъж, когото съм срещала, но има излъчване и много чаровна усмивка. Е, миналата седмица нямаше, но в петък усмивката не слизаше от лицето му.
Още миналата събота го питах кога е на работа и му казах, че ще се видим скоро. И се върнах. Дали е бил усмихнат заради това? Надали.
Питъх Ади дали ни помни и отчетох вероятността да не ни помни като по-голяма. Само че Ади съвсем на място ме скастри: "К., погледни го, колко момичета мислиш, че го свалят?", което се надявам да е вярно.
Както и да е. Важното е, че ми харесва.
Толкова дълго време го гледах, бях толкова щастлива, не спирах да го наблюдавам в очакване на зрителен контакт. И по едно време нещо си бях захапала долната устна и си я хапех, като не влагах нищо в това. Поне не съзнателно. И го гледах едновременно с това. И в този момент и той ме погледна. И аз не можех да откъсна очи от него, но и той не спираше да ме гледа! И той се усмихна. Не знам дали на мен, или на себе си. Просто не можах да преценя. Но изглеждаше доволен. Самодоволство? Нищо чудно. Най-после мечтаният зрителен контакт продължи достатъчно дълго, за да нямам никакви съмнения, че може би ще излезе нещо интересно.
Имаше и още такива мигове, но те бяха откраднати, бяха много по-кратки, но също така приятни.
В този момент идва другият сервитьор и Ади се изцепва "Може ли номерът на другия барман?". Отговор: "Той не е барман, а сервитьор.". "Нищо, може ли номерът му?". Аз се изчервявам цялата и типично по детски се скривам зад Тони, умираща от смях, неудобство, глупост и безмерно щастие. Колкото и да й говорех "как можа да го направиш, леле, не мога да повярвам, как можа!!?!?!!" всъщност бях щастлива. Самата аз нямаше да направя нещо подобно. Утешавам се с мисълта, че щях да направя нещо малко по-фино, по-тактично, по-нежно, но може би просто щях да чакам подходящ момент и ако не открия такъв, нямаше да направя нищо.
След малко сервитьорът пак мина и каза, че моят искал да знае името но момичето. Ади му го каза, а аз си мислех "Боже, колко нестандартно, колко странно и колко нормално! Колко е свестен!". Така де, в крайна сметка трябва да знаеш поне името на човека, чийто номер взимаш, или на когото даваш своя. В дискотеките това понякога се пропуска и после, ако изобщо ти се обадят, има момент на неловкост. Беше яко, че иска да знае как се казвам. Учудващо е, че нещо толкова дребно ме накара да се чувствам толкова добре.
Накрая в сметката наистина имаше листче с име и номер. Написано със страхотен почерк. И нормално. Видях, че сервитьорката пишеше. Което е толкова мило. Човекът явно си мисли, че не пише достатъчно красиво, но иска написаното да ми хареса. Ясно е, че той не пише така. Но си е направил труда да помоли някой друг. Направил си е този труд за някого, когото не познава.
Но да не прибързвам с изводите.
Тони щеше да ме закара и си тръгнахе, като оставихме Ади и гаджето й самички на масата.
Оставих пари, облякох се, взех си чантата. Тони дори тръгна. Но аз отидох при бармана, запознах се официално, стиснахме си ръцете. Каза, че ще чака да му се обадя. Попитах го дали ни помни. Каза, че ни помни, разбира се. Много ясно, че така ще каже. Никой не е толкова зле, че да каже "не". Но дано наистина ни помни. Макар че като се замисля какво правихме, по-добре да няма ясни спомени. Така де, аз пеех. На висок глас. Всички ме чуваха. И всички ни гледаха. Защо изобщо Бог ни оставя да помним такива моменти???
Питах го дали е решил кръстословицата (миналата седмица сутринта беше седнал сам на една маса и се бореше с една кръстословица). Каза, че я е решил почти цялата. А от там аз изцепих култовата глупост, че следващият път може да я решим заедно. Да, тъпа съм понякога. Но когато чуваш мислите си след като те вече са излезли от устата ти под формата на поток глупости, избълвани с толкова широка усмвка, че се чудиш после как въобще се е виждало нещо друго от лицето ти, когато краката ти са толкова омекнали, че си убеден, че нямаш шанс да изкачиш стълбите на собствен ход, когато главата ти е толкова замаяна, все едно си пил уиски нон-стоп, 24 часа, просто нямаш шанс да кажеш нещо супер яко, с което да блеснеш. Поне аз, де.
Случката става в петък.
Звъня му в неделя и му вкарвам оферта за среща в понеделник. Той ме реже и предлага края на седмицата. Аз се изпуткясвам и се съгласявам, а после оклюмам като петуния през декември. Първо, защото той явно не умира да се види с мен. Така де, отговорът на въпроса ми "Какво ще правиш в понеделник" беше "Ще спя". Винаго казвам така, когато искам да отрежа някой и/ или да му покажа, че има и по-важни неща от него. "Цял ден?". "Еми, да, аз съм на работа после". "А вечерта?". "Съм на работа". "Към 6-7?". Не помня конкретните му думи, не мога да пресъздам разговора, но беше очевидно, че ме реже. Казах му, че вечер съм свободна. Той предложи да се видим в края на седмицата, а аз се навих. Казах му "Виж кога те устройва и ми кажи". А той попита "това е твоя номер, нали?", което би трябвало да е добър знак, нали?
А може би не. Знам ли. Ще видим в края на седмицата. Ако изобщо се обади. Аз няма да досаждам. Няма да го притискам. Защото имам някакво усещане за химия. И няма да бързам. Ще го опозная.
Вече няма да скачам така с главата надолу във всяка една яма, която иска да се отвори пред мен. Да, първите няколко пъти е интересно, авантюристично, има тръпка. Но после, след като еуфорията премине, решаваш, че си про, че можеш вече всичко и забравяш наученото. И не се приземяваш по правилния начин. А по онзи, по който боли най-много.
Не искам да ме боли. Искам да си спомня наученото и да се приземя гладко. Ако изобщо ще трябва да скачам. Но се надявам, че няма. От мен зависи, все пак, нали?
Или пак греша?"

К.

Boy - girl 7

"В петък с В. се разбрахме да излезем. Аз не горя от желание - до скоро исках да го видя, само за да скъсам с него - в крайна сметка за мен нещата приключват. "Далече от очите, далече от сърцето" са казали хората и са прави. Никой не може да си позволи да спори с хората, дори Опакото.
Всъщност оригиналната уговорка беше за четвъртък, но нали тогава не стана и бяхме решили да се видим в петък. Казах му да ми се обади по-рано, за да успее да се класира.
И той наистина се обади. В някакво женско списание пишеше, че ако той каже, че ще се обади и наистина го направи, сме имали повод да се радваме! За какво? За това, че някъде там има още някой, който си пада по нас? Това ни дава реалния шанс да разбием още едно сърце, а как това ни прави радостни ми е откровено непонятно!
Тези женски списания стават само за рециклиране!
Обади се към 12 и уговорката беше да се обади пак като свърши работа и да се разберем за конкретен час, тъй като вече си бях направила планове с Ади. Той свършва работа към 7. Обади се към 6 и се разбрахме, че като се приготвя просто ще му звънна за последно уточнение. Преди това му бях казала 8-9. Само че към 7 получавам смс - "Нещо нямам настроение, ще се прибирам".
И в крайна сметка ме отряза.
Честно, първата ми мисъл оформи някакъв отговор с приблизително следното съдържание: "не сме се виждали от 100 години, днес имаме тази възможност и ти я пропиляваш! не ми звъни повече", но в крайна сметка си имах други занимания и стана прекалено късно, а и един пълен игнор (изразен в това той да не получава повече никакви обаждания от моя страна) може би би подействал по-добре.
Само че надали. В крайна сметка и без това не съм му създала навика да очаква обаждане от мен. А реших, че да не му вдигам телефона е най-гадното, глупаво, инфантилно и путьовско действие, което човек може да предприеме.
В събота се обади и ми предложи да се видим, но го отрязах. Имах час за маникюр, за фризьор ( да, в събота по всички установени от компанията стандарти бях турбо-кифла), а и домашни за курсовете ми в неделя и му казах, че след фризьор ще искам да се прибера. И без това не можах да се наспя добре, но за това после. Попита ме за неделя, но пак го отрязах под предтекст, че съм на курсове до никое време, а и имам да правя презентации за училище. Което не е лъжа. Казах му, че в понеделник може би ще имам време, да се обади тогава. И ето - вчера не ми звъня, ще видим дали днес ще го направи. Така или иначе пак ще трябва да го отрежа - не се чувствам добре, дори на училище не мога да отида.

Истината е, че той може и да не е за мен, но може и аз сама да се опитвам да убедя себе си в това. В крайна сметка недостатъците му не ми пречат, защото не ме засягат пряко. Да, определено не е идеалният мъж, не се доближава дори малко до принца на бял кон (макар аз да си падам по кафяви коне), но в крайна сметка си има и положителни страни.
Основният проблем при него е, че е на 27, а компанията му, най-близките му приятели са на 19-20. Говорим за 7-8 години разлика, което не е за пренебрегване. На 27 хората не се ли оглеждат вече за дом и семейство? Той няма да стигне до подобна мисъл в близките години. Няма цели, няма амбиции, няма образование, няма и желание. Живее ден за ден с едничката мисъл за бира и коз. Вече две седмици не успява да си плати телефона и да му го пуснат, интернета ни си е плащал от поне два месеца (и макар мама да каза, че може просто да не му трябва, този факт не го издига в очите ми). За какво говори това?
За безотговорност.
Но той няма да стане по-отговорен. Приятелите му растат - те са все още в такава възраст, че има накъде да растат, но той не расте заедно с тях. Дори най-убития от тях има някакви цели, амбиции, носи отговорност. Само той не. Дават му пари на заем, не трябва ли да е обратното???
Той няма нито един приятел на неговите години. Ще стане на 40-45, 50 може би и биологичният часовник ще започне да тик-така. И тогава ще осъзнае, че е живял 10 години назад, но няма ли да е прекалено късно?
Със сигурност.

От друга страна това пряко не ми пречи. Аз нямам сероизна връзка с него. Рано ми е за брак. Не искам сериозна връзка. Не се нуждаят от помощ, най-малко от неговата.
Но има нещо друго.
В петък, кагота ме докара до нас, Тони (бившият ми, много добри приятели сме, много се обичаме и сме способни да споделяме всичко един с друг) ми каза следното нещо: "Ти хубаво търсиш любовта, но имаш един сериозен недостатък . Че си като мен и си нетърпелива. Искаш да получиш всичко сега, веднага, на момента. А не става така. Когато любовта е до теб, ти я подминаваш, обръщаш й гръб!". Е, не случайно ми викат Опакото - "Кога съм направила такова нещо??? Кажи ми в кой от всички тези хора, с които се мъчех по срещи напоследък, е любовта, на кого от тях съм обърнала гръб, чия любов съм подминала???", а той мо отговори "Моята. Когато скъсахме, аз много те обичах". Тук вече и аз замълчах. Когато човек говори за чувствата си, няма каква контра да изкараш насреща му.
Слава Богу, той продължи.
"Вземи В. за пример. Той иска ли да бъде с теб? Иска ли да ти бъде гадже? Иска ли да те направи щастлива??? Иска. Защо подминаваш любовта му."
Честно, това беше добър аргумент. Каквъто и да е човек, дори да няма капка амбиция или цел, или образование, той заслужава шанс. И това в крайна сметка е област, за която не ти требват тези неща. Трябват ти други качества.
Затова реших да му дам шанс. Въпреки някои правила, В. заслужава да пробвам да излизам с него, да се обърна с лице към любовта му. Защото никога не знаем в кого ще открием това, което търсим. Може би няма да го открия в него.
Но шансът е 50:50."

К.