Най-естественото

Най-много се пише за най-естествените неща. А защо това е необходимо? Не са ли приятелството, връзките, сексът най-естествените неща? Не им ли се наслаждаваме от години?

Всъщност, преди никой не се е замислял за тях, за подобни неща. Затова и хората са били по-щастливи. За тях не е имало такива игри, не е имало такъв избор. В консервативно общество се живее много по-лесно. Всичко е било съвсем ясно. Харесваш си някой, обичате се. Ако е взаимно, се взимате и с това нещата приключват. Винаги след както двамата се съберат на екрана се появява The End. Но това не е щастливият край, а просто краят. След брака се започва с деца, скандали за миенето на чиниите и взимането на децата от училище. Но тогава това не е било проблем. Всеки е имал своето място и не се е борел за нищо. Всеки е знаел къде принадлежи, къде е мястото му, каква е ролята му, какви са задълженията и правата му. Днес всеки се бори за това, което иска, прави всичко по силите си, за да постигне нещо, което му харесва. Това обърква хората, защото не знаят каква е ролята им и къде е мястото им. И те го ползват като оправдание, за да допускат глупави грешки.

Няма смисъл да се пише за секс и за връзки. Ти са нещо естествено. Пред нас не трябва да стои въпросът кога да му се обадя, а по-скоро какво ме спира да му се обадя сега. Смятам, че трябва да следваме сърцата си, естествения си вътрешен порив. Да говорим, когато имаме да кажем нещо важно на човека срещу себе си, без да се притесняваме от това, което искаме да кажем. Защото то идва отвътре, от нас самите. Щом го мислим, трябва да го кажем, щом наистина го мислим, значи така трябва. Не е редно да вървим срещу собствената си природа. Трябва да действаме импулсивно и емоционално. Да не се водим по чужди съвети, да не мислим толкова. Нещата трябва да се усещат и да се случват, а не да се анализират и да се обмислят. Това е вървене срещу природата. Вярвам, че да сме искрени и да говорим директно, да правим това, което искаме, а не това, което трябва е много по-правилно и много по-добре от това да се водим по правила.

Аз ще изгоря моите правила. Във връзките не трябва да има правила. Няма нищо по-естествено от любовта между двама души, нищо по-красиво, истинско и реално от това да имаш до себе си някого, когото обичаш и който също те обича, с който се подкрепяте взаимно и си помагате във всичко. Разделили сме света на мъжки и женски – имаме женски коли и мъжки коли, женски задължения и мъжки задължения, женски характери и мъжки характери. Не сме ли едно цяло с човека, когото обичаме? Аз вярвам, че сме. Че с него не трябва да има свян, страх, извинения.

Може би прекалено много обичаме драмата. Всички сме минавали през онези периоди, в които не ни се случва нищо – ама нищичко. И сме се научили, че да сме нещастни, е много по-хубаво, отколкото да сме апатични. Затова дори когато имаме връзка, се страхуваме, че нищо няма да се случи, че нищо не се случва. Полудели от страх да не влезем в един коловоз, в който всеки щастлив човек би трябвало да бъде, ние си създаваме драмата сами. Всички скандали, всички раздели – всички те са плод на нашия страх да се обвържем, да разкрием себе си и душата си пред човека, който е част от нас. Този човек ни принадлежи още преди да сме се родили, още преди да сме го срещали. Той е наречен за нас. Но много често ние сами го прогонваме от страх, че може да се случи нещо, което да ни разтърси толкова силно, че след него вече да няма нищо. Да, всички знаем онзи етап от връзката, в който знаеш всеки жест на другия, знаеш какъв ще бъде отговорът му, реакцията му на всяка твоя дума, на всяко действие. Толкова ни е страх от това еднообразие, че сме готови дори да не се опитаме. Готови сме никога да не сме истински щастливи, само за да сме сигурни, че никога няма да сме истински нещастни. Което е невъзможно. Нещастен е само този, който не обича, който никога не е обичал и който никога не е бил обичан. Защото това е естествено – няма нищо по-нормално, нищо по-натурално от това да обичаш и да си обичан.

Затова аз ще изоставя задръжките и страха си и ще бъда себе си. Да, може да не ме харесат, може да ме отхвърлят, но ще знам, че съм изгоряла, за да светя. Ще знам, че съм се върнала назад към корените си в един по-добър свят. Ще знам, че любовта наистина е вътре в нас и просто чака да я освободим, за да ни направи щастливи. Ще знам, че това съм била аз без страх, без свян, без задръжки. Ще съм точно такава, каквато бях преди „Космополитън” – естествена, емоционална, грешаща, но чиста. Истинска. Искрена. Обичана. Обичаща. И щастлива. Много щастлива, дори от грешките си.