Фантом

Ти си копнежът на отчаянието. Ти си онзи, който е винаги тук, но който никога го няма. Ти си мечтата, но и този, за който никога не бих си и помислила.
Не те обичам. Дори не те харесвам. Но има някакво особено очарование в това да те нося със себе си, в ума си като символ на нещо. А може би не си символ. Може би не си нищо друго, освен една бледа сянка, която минава покрай мен ден след ден, докато дните ни изтичат като песъчинките в часовник. А аз какво ли съм за теб? За мен ти винаги ще останеш една загадка. Никога няма да съм наясно какво наистина чувстваш, какво виждаш през тези очи и какво чуваш през тези уши. Няма да знам мнението ти по нито един въпрос. Дори да ми го кажеш, ще бъдеш ли искрен? И колко време мнението ти ще остане такова? А ще бъде ли същото пред другите?
За мен ти си човекът, който навестява нощните ми сънища, бляновете ми в онова време, в което не се налага да говоря с никого. И това е любимата ми част от деня. Защото щом става дума за теб, блянът е по-добре от реалността. Ти не си за мен и аз не съм за теб, не искам да съм с теб, не искам дори да говорим. Ти си толкова различен, че не знам дори дали си искрен. Когато ми говориш, е едно, а когато ме гледаш по този начин, всичко е съвсем друго. Но така и не мога да разбера кога си ти, кога си искрен, кога разкриваш себе си. Правиш ли го изобщо?
Ти просто минаваш покрай мен. Това е всичко, което искам от теб. Истината е, че дори това не искам. То не ми трябва, не ми е необходимо. Но е хубаво, когато се случи. Когато те няма не копнея по теб, не те искам, ти си ми безразличен. Ако имам шанс с теб сега, сигурно бих се обърнала на другата страна. Защото не те желая. Но падна ли веднъж в прегръдките ти, всичко моментално става толкова различно, самият ти вече не си същият.
Но това не значи, че те искам. Ти си една сянка, един преминавщ призрак. Избери си - за мен ти или ще бъдеш това, или изобщо ще те прогоня.