Скитница

Онази любов, при която обичаме въпреки самия човек. Колко ли е трудно да познаваш някого, да знаеш всичките му отрицателни черти и въпреки това да не можеш без него! Да я гледаш с влажни очи и да си мислиш „здравей, блуднице, здравей, скитнице, прегърни ме... цвете мое, любов моя!”. Да обичаш човека, въпреки че тази любов ти носи само болка. Но това не е ли най-сладкото в нея – че тази жена, дори да е кукувица – бродница, никога не те напуска завинаги и напълно. Винаги остава твоя докрай, никога не е нечия докрай. Винаги твоя, макар никога да не успееш да я направиш свое притежание. Това е една любов, при която знаеш, че нямаш контрол над човека и това те изгаря отвътре, боли те, огорчава те и те наранява, но да продължаваш напред въпреки болката. Все така силно да искаш и да обичаш човека, макар той да не може да остане с теб. Тази жена също те обича, но не може да се пребори със себе си и да остане твоя завинаги. Тя има нужда от свобода, от нещо ново всеки ден. Не може да се нагледа на живота, на неговата красота, не може да потисне порива си и завинаги ще преследва живота с неговата пъстрота и неумираща живина, завинаги ще търси цвета, греха, сладостта, ще прекалява с подправката на живота, но това никога няма да развали ястието, наречено любов. Тази жена те обича, но повече обича себе си. Иска да е твоя, иска да остане с теб, но не може. Не може да диша, не може да живее в един свят, който й поставя ограничения, който я задържа на едно място и иска от нея да остане завинаги там. Тя не може да изпуска от живота, не може да не последва вътрешния си порив, да не послуша ветровете вътре в себе си. Те „от сън я будят нощем гневни” и я принуждават да търси и да преследва приключението, да играе на гоненица с живота и любовта. И с теб – мъжът до нея. Завинаги твоя и никога твоя – колко ли боли да имаш такава жена, да я нямаш, да я обичаш и да я мразиш. Да не можеш да сдържиш сълзите си от радост, когато я видиш на прага си, навела виновно глава надолу да шепти „извинявай” или „съжалявам”, без да съжалява и без да има нужда да се извинява. Да се появява във вечерния здрач като една сянка. Да видиш силуета й, очертан на вечерната дрезгавина. Да й кажеш с треперещ, дрезгав глас „добър вечер, скитнице” в един миг, в който безкрайно много я мразиш и безкрайно много я обичаш. В миг, в който болката замъглява погледа ти. Да усещаш как сълзите се стичат по бузите ти и се смесват с нейните.
Прегърни я. Не й се карай. Остави я да се връща отново при теб. Не я преследвай, не я търси, просто не се движи, не се мести, за да може тя да те намери, когато усети липсата ти, когато почувства нуждата от теб и тогава и двамата ще се почувствате у дома си.
Колко ли боли да не можеш да сдържиш сълзите си от ярост, когато тя отново изчезне. Отново разбие сърцето ти, без предизвестие, без външни признаци. Точно когато си вярвал, че всичко е наред, че вече ще сте заедно наистина и завинаги. Щастливи. Тя не може да е щастлива с табелка „вечност” на врата си. Това й тежи като камък на гърдите, от който не може да се диша.
Просто я обичай. Не я задушавай, не я търси. Тя ще те търси. Знаеш, че ще те търси. Точно когато си свикнал с това да я няма. Живееш в пълна апатия, свикнал с мисълта, че ще се винаги сам, защото не можеш с нея, не можеш без нея, а не можеш с друга. За теб няма друга. Има само една жена за теб, а тя не е ничия, не може да бъде твоя, колкото и да те обича и да иска. Защото тя настина те обича, но по единственият начин, по който умее. Да те носи в себе си е това, което може да съхрани любовта й. Така тя носи любовта и светлината, разнася ги по света, показва ги на другите така осветява техния живот. Това е нейната мисия. И ти си част от нея.
Най-важната част, без която тя не може да продължи напред. Любовта към теб е единственото чувство, което вирее в нея, копнежът по теб е това, което я кара да не спира никога. Неволята я кара да се връща при теб и после отново да бяга. Тя няма друг избор, освен да бъде твоя. Не може да се пребори със себе си. Обича те, но това я ядосва, кара я да се чувства слаба и незначителна, сама, безкрайно сама. Не може да остане с теб, да бъде вечно, завинаги твоя, но и не може да те изкорени от сърцето си. За нея си като розата под стъклен похлупак – тя трябва да те пази. Иска да те запази завинаги такъв, какъвто си. Иска да спре да усеща това чувство, което завинаги ще я обърква, но не може да се пребори с любовта си към теб. Ти си най-важното за нея, отправната точка и пътеводната звезда в нейния живот. Фарът не значи за моряка толкова, колкото си ти за нея.
Нейната целувка ще е целувка от неволя. Целувката на жена, която е неспособна да обича по този начин, по който би искала да обича, но и не може да спре да обича. Тя осъзнава, че любовта й е колкото даваща сили, създаваща, толкова и разрушителна и гибелна и за двама ви, но не може да спре да се връща при Единствения.
Просто я обичай. Защото тя ще се върне. Сама, самотна и объркана. И много ще те обича. Ще те обича дори докато мълвиш невярващ „Добър вечер, скитнице. Здравей, цвете мое, любов моя...”. дори докато ти се чудиш да я изгониш, или да я приютиш в душата си. Дори докато бурите люшкат душата ти между любовта и омразата към тази жена, която най-добре умее да наранява и да обича. И наранява винаги този, когото истински обича.