За първи път ми с случва нещо подобно. Да изляза с моя приятелка, човек, когото много обичам. Тя е с един мъж, с когото спи, а аз – ами аз идвам като нейна приятелка. Въпросният мъж, за го наречем С.П. например, води един от най-близките си приятели – това е моят Р.
Двамата с Р. Не говорим много на тази наша да го наречем първа среща. Основно говори С.П. и разказва все весели истории. Като цяло, атмосферата е страхотна – смеем се, говорим си. Весело е. Р. ми харесва още тогава. Той е интелектуалния тип. Не е центъра на компанията, но определено не е в периферията. Той е забавен и умен, някак си тих и скромен. Има нещо много интелигентно в него, което веднага ме привлича. А и не е лош като мъж – има страхотно тяло, бая по-висок е от мен, има невероятни очи. Цялото му излъчване е като на човек, с когото ще ти е хубаво, весело, но без простотии и селски изпълнения.
Няколко дни по-късно убеждавам приятелката си да се обади на нейния човек С.П. и пак да излезем четиримата. Не ме гони някаква луда тръпка, нито много умирам да видя Р. Но ми беше хубаво в неговата компания, а и имаше нещо в него, което ме кара да искам да го опозная по-добре. Той е някакси дълбок, не мога да го разгадая, не мога да тълкувам поведението и действията му, не мога да чета какво пише в очите му. А аз определено мога да чета. Мога и да пиша, затова решавам сама да напиша тази история, вместо да я оставям на произвола на съдбата.
Излизаме втори път и вече се усеща, че има нещо. Двамата така и не говорим всъщност един с друг. Когато сте в голяма компания, понякога не прави впечатление, ако двама души си говорят помежду си, без да комуникират с другите. Но когато сте четирима, се усеща. Обръщам се към него няколко пъти, питам го различни неща, проявявам интерес към него и ежедневието му, защото наистина ми е интересно. Има някаква тръпка, макар все още да не е онази тръпка – „аз го харесвам, затова се държа така”. Беше по-скоро „мисля, че ние двамата трябва да участваме по-активно в разговора”. Затова ние го създаваме.
Междувременно нито моята приятелка, нито С.П. правят каквото и да било, за да ни сближат. Те просто ни извеждат заедно. Тя не ми говори за Р. Не ме пита нищо конкретно за него, не задълбава в темата. Да, със сигурност ме пита няколко пъти, ей така между другото, но това не е водещата тема в разговорите ни. Истината е, че на този етап имахме една друга тема. Не само една, но пак от това естество.
Само че аз си мисля за Р. и за втората ни среща. Бяхме във Fusion и имаше някаква компания. Един беше много пиян, търкаляше се по стълбите. А аз нямах видимост, затова станах от мястото си и се наведох през масата. Точно пред Р. Точно пред погледа му. А той се разсмя и ме попита нарочно ли го правя. Цяла вечер имаше от време на време по някое подобно подмятане – да речем завоалиран комплимент.
И така аз продължавам да си мисля за него. Така се стига до трета среща. Мислех, че пак ще обикаляме кафетата. Но вместо това се оказва, че отиваме на вила. Вече съм показала, че ми харесва как кара Р. Докато ни прибираха предишния път аз седях зад него и направо полудявах. Имаше нещо много възбуждащо в начина, по който се справяше с колата. Много възбуждащо! Затова докато пътуваме към вилата ясно заявявам, че искам д седя отпред. И седя до него. Не смея да го погледна. Може би той вече ми харесва, без дори да го осъзнавам.
На вилата се случва точно това, което очаквам – забиваме се. Постепенно, много бавно се оказваме един до друг и логично накрая завършваме в леглото. Не стигаме чак до секс. Не можах – просто това не е моя тип поведение, не можах да го направя на първата ни среща. Защото съм неспособна да постъпвам така – от вратата за краката и в кревата. Целунала съм този човек за първи път преди няколко часа. И макар вече да осъзнавам, че той май ми харесва, това не е моят начин да изразя това, което може би съм осъзнала.
На връщане седя до него. На всеки червен светофар умирам да го целуна, но той си говори със С.П. и някакси не ми се получава. Когато ме оставя пред нас, моята приятелка отдавна вече не е в колата, а С.П. слиза, за да чертае кръгчета. Р. ме целува, а после ме пита за номера ми. Давам го – цяла вечер този въпрос съм чакала.
Следващият път излизаме сами – само двамата. Малко късничко, наистина, всъщност доста късно вечерта, но сме само ние. През цялото време не спираме да си говорим. Аз се чувства като куха кифла, празноглава и повърхностна, каквато може би всъщност съм. Той обаче не гледа така на мен. Може би ме вижда такава, каквато аз се виждам и се надявам, че в действително съм – едно момиче, което всъщност не е толкова кухо и с което можеш да си говориш. Не знам как гледа на мен, но знам като каква не ме вижда. Със сигурност погледът му не открива в мен онази, която танцува отгоре на бара, която изневерява, която не държи на човека до себе си, която прави глупости и наранява хората, без това да я впечатлява. Всичко това, тази част от мен, която виждаше предишният ми, сега е скрита, сякаш я няма, когато съм с него. И се радвам, че той не я вижда. Поне се надявам, че не я вижда.
Всъщност усещах нещата. Много пъти мои приятел са ми казвали „доведи няколко твои приятелки”. Не са конкретизирали. Аз винаги съм отговаряла „нямам свободни приятелки”, с което съм определяла въпросът като приключен. Дори не съм се замисляла. Винаги ми е изглеждало страшно сложно. А то не е.
И тъй като чувствах, че и в този случай така е станало – С.П. е казал „доведи някоя твоя приятелка”, попитах дали това е вярно. Моята приятелка отрече да се е опитвала да ме урежда. Нещо повече – още преди таз среща, защото аз бях напълно наясно, че ще сме две момичета и две момчета, като едните са двойка, значи отстрани изглежда логично и другите двама да сме двойка, аз я предупредих, че не трябва да става като миналия път. Тогава пак излязохме четирима с тогавашното й гадже и един негов приятел, който явно смяташе, че аз съм там за него. Нещо сигурно. Само че аз не гледах така на нещата. Първо, изобщо не бях излязла с нагласата, че отивам на среща. Второ, ни харесвам идеята „ти доведи някой и аз ще доведа някой”. А и той не ми хареса. Само че аз явно му харесах, затова не спря да ходи по мен цяла вечер, което не му спечели червени точки. Ама нито една. Дори напротив.
Затова този път я бях предупредила – „този хич и да не се надява, че съм там за него”. Хич и не харесвам подобни уговорени срещи. И моята приятелка се съгласи и каза, че случаят не е такъв, какъвто аз го виждам. Когато наскоро я попитах, отново отрече да са се опитвали да ни сватосват. Но когато снощи отново повдигнах въпроса, тя си призна, че е станало точно така – С.П. е казал „защо не доведеш някоя твоя приятелка да я запознаем с Р.”. „Обаче аз не съм казала, че е сигурно!”, веднага уточни моята приятелка.
Но и двамата с Р. знаем, че са ни сватосали. И честно, аз нямам нищо против. Какво толкова лошо има всъщност? Излизаш с този човек, като нито ти, нито приятелката ти поема някакъв ангажимент. Да, малко по-добре е, ако се оставиш да те убедят, че не се опитват да ви сватосат. Доста по-добре. И да оставят нещата да се развиват сами. Ролята на сватовника е просто да ви изведе заедно. Един, два, три пъти. До това време вече би трябвало да се разбере дали има шанс да стане нещо помежду ви. Ако няма – всичко е наред, няма излъгани, няма обидени. Но ако има всички се чувстват добре, усеща се едно много приятелско и интимно чувство. И тръпката от новата връзка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар