На по чашка

-А защо просто не постъпиш както всички други?
-Те какво правят?
-Използват егото ми, за да се доберат до тялото ми. Това обикновено се случва, след като установят, че душата ми е като вечер в планината - тъмна и обвита в мъгла, а главата ми е като балон с хелий - би могло да бъде забавно за известно време, но в крайна сметка е просто като въздух, който рано или късно свършва. Тогава ти остава само един празен балон, съвсем ненужен, и надеждата, че ще намериш топло одеало и интелигентен събеседник, с когото да споделиш планинския мрак. На кого са му притрябвали празен балон и празни надежди?
-А какво друго ни остава в този свят освен надеждата?
-Един балон, ха-ха!
-Сериозно те питам. Нима не вярваш в надеждата?
-Сигурен ли си, че наистина искаш да знеш? Може да те разочаровам.
Той кимна утвърдително и тя продължи.
-Виждаш ли тези обувки? Купих ги преди два дни. Довечера ще се кача на фирмената си кола, ще се прибера в празния си апартамент, иронично илюстриран като дом, и ще установя, че няма нищо за ядене. Най-вероятно ще си поръчам храна за вкъщи от възможно най-близкия ресторант, за да я доставят по-бързо. После ще вечерям или пред телевизора, седнала на огромно скъпо канапе, или пред лаптопа си. Знаеш колко струва това. Пари! Всичко е скъпо, струва много пари. Затова апартаментът ми е празен и няма душа. Вместо хора в него има вещи. Много пари. Ето в това вярвам в действителност. В свободата да направя каквото пожелая, да имам всичко, да отида навсякъде. Вярвам само в това и в способността си да го постигна.
-А това свобода ли е наистина?- попита той след кратка пауза, с лека усмивка на устните.
Тя замълча и отпи от виното си.