Какво харесвам в теб

Първата ми мисъл беше, че може би ти си следващото ми гадже. Когато обаче излязохме за първи път, осъзнах, че това не е така, че няма да е така и че не трябва да е така. Ти можеше да бъдеш най-добрия ми приятел, най-близкия ми човек и ето ТАКА трябваше да бъде. Харесваше ми да излизам с теб – ти си изживял толкова много, толкова по-пораснал си от мен, толкова си зрял, а същевременно се едно истинско дете. Ти си човекът, който е в състояние да прояви изобретателност и да реши всеки един проблем, какъвто и да е той. И същевременно си човекът, който ходи по леда. Толкова си контрастен и противоречив, това така ме омагьоса и привлече. Исках да те опозная по-добре. Исках да знам какъв човек си, макар да имах чувството, че те познавам така, както познавам себе си. Може би дори по-добре.
С времето те опознах и ми харесваше да те имам до себе си като приятел. Само като приятел. Да, в началото ми се случваше че замислям каква би могла да бъде връзката ми с теб, но знаех, че няма да имаме връзка. Чувствах се добре като твоя приятелка. Беше ми хубаво, че споделяш всичко с мен. Беше толкова открит, толкова честен и толкова истински.
Нямаше никакво привличане.
А после то се появи изведнъж, от нищото. На фирменото парти. Когато ти искаше да ме целунеш. Странно, аз също исках. Познавах те добре, но това не беше убило тръпката. Тя просто се беше скрила и беше чакала най-подходящия момент, за да се покаже. Имаше приятелка, вярвах, че се обичате и трябва да сте заедно. Затова донякъде не исках, но от друга страна именно това беше причината да искам още повече. Защото забраненият плод е най-вкусен. Не че ти някога си бил забранен – беше винаги толкова отворен, искрен, истински, свободолюбив. Беше ми гадно, че й изневерявам, защото точно такова беше чувството, но от друга страна знаех, че ти самият не се чувстваш ограничен. Това ми харесваше толкова много – тази свобода, способността ти да й принадлежиш напълно, без да си дори грам неин.
Знаех, че ти си като мен. Да бъде с теб беше толкова истинско преживяване. Беше толкова първично. Не се водех по никакви правила. Знаех във всеки един момент какво трябва да направя – просто да бъда себе си. Не е имало миг, в който да се чувствам несигурна. Ти успяваше да извадиш на показ най-лошото у мен, когато бях с теб в мен сякаш се появяваше друг човек, който сякаш нарочно се караше с теб. Всички тези скандали, караници за глупости, шеги, от които ревността ме убиваше, всичко това и още толкова други неща, беше толкова страстно и истинско – точно каквато трябва да е връзката между двама души. Постоянните ни скандали от една страна ме подлудяваха, не ги исках, исках да си живеем спокойно. Но от друга страна тръпката беше толкова силна, в караниците ни имаше толкова много страст, която така ме привличаше, че не можех да спра. И двамата бяхме така, знам това – не можехме да се караме повече, но и не можехме да спрем вече.
Това ми харесваше толкова много – че връзката ни беше истинска, искрена, първична. Че нито за миг не се замислях какво трябва да направя, какво си мислел, казвайки еди-какво си, какво искаш всъщност. Нито за миг. И от друга страна имаше толкова много моменти, в които се чудех къде ли си и с коя. Веднъж имах чувството, че си ми изневерил. И ми стана гадно. Много гадно. Защото ти си специален човек за мен и винаги съм смятала, че и аз съм специална за теб. Знам, че имаш склонност към изневери, знам, че не си най-верният човек на земята, не си дори близо до този образ. Но си толкова истински, не се ограничаваш, не се криеш, не се опитваш да се промениш, харесваш се такъв, какъвто си. Точно като мен. Познавах те толкова добре – ти беше също като мен, едно към едно, напълно еднакъв. Това правеше всичко толкова по-лесно, но без да става скучно. Ето това толкова ми харесваше. Но никога не се бях замисляла за това до снощи. Не ми беше минавало през ум. Никога не съм се чудила „боже, какво намирам в него?” – това не е подлежало на обсъждане. Ти никога не си бил някой, за когото да се чудя. Знаех, че искам да съм с теб – ти беше точно за мен, моята половинка. Защото си същият като мен. А какво ме привлече не знам – сигурно е съвкупност от всичко в теб – и доброто, и лошото. Защото аз познавам всичките ти страни. Знам на какво си способен в която и да било ситуация, знам какво си мислиш, какво чувстваш и какво искаш да направиш. Винаги. Бях толкова наясно с теб, защото бях наясно и със себе си – харесваше ми да съм с теб, обожавах те, обичах всеки миг, в който бяхме заедно и наистина, не знам как, но бях щастлива да те имам до себе си.
Обожавах и страстта във връзката ни. Най-много ми допадна първият път. Да, той винаги е най-хубав, но този беше специален. Имаше толкова много страст, толкова много ЗАБРАНЕНА страст, че исках пак. Имаше някакво особено очарование в начина, по който постоянно ме караше да се чувства на седмото небе. Бях като принцеса, но това ме правеше щастлива, даваше ми крила, от които не се надувах, а по-скоро се чувствах обичана. Може би наистина бях обичана. И това беше споделено.
Не знам защо скъсахме. Не знам защо ме остави да си тръгна. Така и не ми стана ясно – не видя ли, че макар да искам да си тръгна, малко повече искам да остана. Исках да ме върнеш. Точно така, както първия път ме накара да съм с теб, както ме накара да поставим началото, така исках да ми попречиш да сложа края. Каза ми, че ще се бориш за мен и наистина очаквах да го направиш. А ти не го направи и започнах да се чудя дали наистина съм била обичана. Поне малко? Може би все пък, въпреки че бяхме толкова еднакви и че се познавахме толкова добре, аз не съм специална за теб.
Все още не мога да разбера кое беше по-голяма грешка – да тръгнем или да скъсаме? И дали е било грешка или най-хубавото и правилно нещо, което някога сме правили един за друг и всеки за себе си?