Коридорите на СУ

Те са видяли какво ли не. Видяли са онази първокурсничка, която тайно заглежда онзи третокурсник, смятайки, че никога няма да успее дори да се запознае с него. Видяли са онова момиче, което се крие от момчето, което иска. Както и онова момиче, което сваля всички. Видяли са онова момиче, което подскача щастливо, когато е взело изпита си. Както и онова момче, което гледа в земята, след като не е взело своя. Видяли са ги как се превръщат от момчета и момичета в мъже и жени. Как претърпяват голяма част от разочарованията си, как преминават през най-щастливите си моменти и през най-големите си мъки.
Ако коридорите можеха да говорят...
Щяха да видят онова момиче, което оставя сърцето си там. Което видя този човек и сърцето й скочи в гърлото и заби по-бързо от друг път.
Това са коридорите, в които тя иска да се разхожда всеки ден. Тя мечтае за слънчев мезонет с голяма цветна тераса в центъра на града, на някоя малка улича. За чихуа-хуа, което да я посреща вечер. За диплом за признание на стената. И вярва, че пътят за мечтите й минава оттук. Знае, че ако разчита на себе си и само на себе си, защото тя отдавна вече е осъзнала, че е сама и че приятели не съществуват, ще постигне това, което иска. Вярва, че когато човек силно иска нещо, съдбата се напряга, цялата Вселена се втурва да му помага. Но не разчита на това, а на себе си и своито умения. Макар и да не ги е дефинирала, тя знае, че има умения. Че й предстои да открие себе си с всичките си лоши и добри страни.
Затова тя иска да идва тук всеки ден. Иска да опознае този университет като петте си пръста. Днес за нея тези коридори бяха объркани, непознати. Тя влезе от едната страна и без да разбере как, защо и от къде, за Бога, е минала, изведнъж излезе от другата страна. От другата страна!?! За нея днес това беше жив лабиринт. Тези коридори - толкова много и толкова объркващи. Всичките еднакви, всичките свидетели на различни истории.
Да ги научи всичките като петте си пръста, за нея ще значи, че ще я приемат да учи тук. А после ще завърши и ще си намери работа. И в началото всичко ще й е като тези коридори - объркано, еднакво, прекалено сложно, за да го научи и разбере за времето, дадено й за това. А после ще свикне, ще се потруди повече, но ще се справи. А после връзките й ще са така - объркани, заплетени, всяка еднаква с предишната, но коренно различна. Накрая обаче ще научи и тях и в крайна сметка може би един ден до дипломата си ще сложи снимка от сватбата си. А може би не.
В крайна сметка не е ли всичко в живота като коридорите на СУ?
Но ако я приемат, тя ще го вижда всеки ден. Може ли всеки ден да се крие така? Тя не е човек, който се крие, не бяга от предизвикателството, особено ако то е в лицето на мъж. Напротив, има навика да върви право към него с танцувална стъпка и да си тръгва с номера му, написан на салфетка. И никога отново прочетен.
Но с този човек всичко е различно. Той е като наркотик за нея. Тя бяга от него, защото го иска. Иска да се събере с него, иска да върне времето, в което са били щастливи. Защото наистина са били щастливи. И пак могат да бъдат. Но не и ако тя бяга от него.
Истината е, че тя няма какво да му каже. Вече не го познава, гледа го, вижда най-красивият мъж в университета, вижда този, който е винаги заобиколен от жени, защото е наистина хубав и магнетичен. И в този ден той е още по-хубав от преди, защото не е неин и защото не го е виждала от много време. И защото е забранен. Знае, че да се върне при него е като да превърти лентата и отново да повтори същата тежка катастрофа, след която се налагаше да сложат байпас на сърцето й. И сега то не чувста, защото не е съвсем напълно нейно, истинско. Но когато той е там, то е съвсем живо и реално и чувства както преди.
Да избяга от него, да го остави, може би беше това, което нито един от коридорите на СУ не осъзна, че се случва. Но тя осъзна. Осъзна, че взима решение. Тежко решение. Че се изправя срещу себе си и природата си. Че да бездействаш понякога е много по-трудно от това да действаш.
Тя го гледаше как се отдалечава. Наблюдаваше усмивката му. Беше й ясно, че отново говори някаква простотия - някоя голяма глупост, която е направил и на която никой човек, гледащ на себе си като на възпитан цвят на обществото не би могъл да си позволи да се разсмее. Обичаше маниера му на говорене. Каквото и да имаше да кажеше, можеше да го разкаже смешно, при това понякога съвсем несъзнателно. Той беше човекът, в чието сърце тя се беше гмурнала и беше видяла колко е контрастен. Как това, че е шут, не го прави по-малко човекът, когото тя не можеше да не обича. Но той беше и един безкрайно чувствителен човек, безкрайно грижовен. Безкрайно обичащ и безкрайно нараняван. Тя самата го беше наранявала. И оттогава вече не го познаваше. Той беше много по-дълбок от това, което всички други виждаха. Всички освен нея. Тя го четеше като отворена книга. Той беше прозрачен за нея, защото бяха еднакви. В него тя виждаше себе си, беше наясно с причините за действията му. Той беше тя и тя беше той. Ичмаше чувството, че те имат едно сърце.
А на нея то не й трябваше след него. Тя реши да го остави там. Той може би щеше да успее да го накара да работи. Ако се върнеше отново в тези коридори, имаше шанс да го разделят. А ако не се върнеше, то нямаше да й трябва.
И така коридорите на СУ се сдобиха с едно сърце. Едната му половина вече не работеше, беше неспособна да чувства. Ами другата?