Драмата на счупения нокът

Една сутрин една обикновена кифла стана от леглото в много добро настроение. "Какво ще правя днес, какво ще правя днес" си мислеше през цялото време, през което се мотаеше по пижама, обмисляйки какво ще прави. Знаеше, че няма да прави нищо - кифлите също успяват понякога да са наясно със себе си.
Беше успяла да стане преди 10 - денят щеше да е дълъг. Мота се и излезе, прибра се и пак излезе. Каквото и да прави, кифлата си е кифла, но денят беше по-специален - беше Хелоуин. Кифлата се чудеше дали ще прави нещо по този повод. В крайна сметка успя да направи нещо - разбра се с приятелите си и излезе с тях.
Драмата на счупения нокът започна преди това - когато кифлата се прибираше, някак успя да си счупи нокът. Не нейн, разбира се - кифлите никога не са истински, никога не са естествени. Ако са градирали достатъчно си правят ноктопластика, удължават си косите и си слагат силикон в циците и джуките. Тази кифла не беше чак толкова напред с материала.
В мига, в който въпросният нокът падна, К. (нашата Кифла) знаеше, че предстоят само лоши неща - липсващият нокът беше едно от онези дребни неща, които предизвестяват големи катастрофи. Следващото беше липсата на асансьор - кифлите не спортуват, освен по гръб, така че нормално беше нашата К. да изцъкли очи.
Следващото беше скандал. Излизайки от тях К. не можа да сдържи сълзите си и плака през целия път до мястото, където беше срещата й с приятелите й. Една кифла не показва истинските си чувства по този начин, не привлича вниманието по този начин - К. обаче не беше все пак истинска кифла - движеше се с трамвай в крайна светка, така че не можа да наложи контрол на д себе си. Но в онзи миг тя не мислеше за това дали хората я гледат, как ли им изглежда, какво ли си мислят за нея и дали гримът й се е разтекъл. Това сега нямаше значение. Интересуваха я само отровните думи, които беше казала и които нараняваха повече нея, отколкото хората, към които бяха адресирани. Защото К. знаеше, че само тя знае истинските си мисли и истинското значение на думите си.
Срещна се с приятелите си. Липсата на каквато и да било организация винаги я дразнеше, но сега това сякаш не й правеше впечатление. През целия път се беше движила към приятелите си както се движи някой, който трябва да предаде щафетата на следващия - искаше колкото се може по-бързо да стигне, те бяха като спасителен бряг за нея. Като изходът на дълъг, тесен, тъмен тунел за клаустрофобик. Като пунктът за предаване на отпадъци за клошаря. Като оазисът за лутал се в пустинята човек. Като гърлото на бутилката за муха, случайно попаднала почти на дъното.
Мотаха се цялата вечер. Обикаляха тъмния град полу-облечени. Търсеха.
Просто търсеха. Не нещо конкретно.
Просто нещо.
Търсеха нещо.
Безцелното и безплодно обикаляне на града насаждаше все по-дълбоко у кифлата убеждението, че вечерта наистина ще е гадна. Кифлата го знаеше. Беше убедена в това. Още от началото. Не от началото на вечерта. От мига, в който злополучният нокът изчезна в небитието.
Смениха няколко заведения. Накрая седнаха - беше забавно. Кифлата искаше само да се напие и да забрави. Да забрави за нокъта, за асансьора, за отровните думи, за любовните разочарования. Нямаше да стане. Не и така лесно. Накрая останаха 4 - тя и нейните приятели - общо 4 човека. Четири момичета. Трима мъже и една кифла, ако се абстрахираме от външния вид и гледаме вътрешната сила. Останаха спящата красавица, падналият ангел, happy hippy и една кифла, опитала да се преобрази като морячка.
За какво си говореха? За какво ли не. Не винаги това е най-важното. Има хора, които могат да си говорят за абсолютни глупости и пак да са си най-близките. Има хора, които си говорят за сериозно неща, често прекалено лични и пак остават далечни едни на други.
Важно е чувството. Онова чувство, че си достигнал брега, макар и да си на средата на нищото. Че си излязъл от тунела. Че си стигнал до пункта. Че си намерил оазиса. Че си излетял от бутилката. Чувство на свобода, но същевременно на дълг, отговорност. Окови, които не искаш да късаш. Това не са онези окови, които ти пречат да дишаш. Това са онези окови, благодарение на които можеш да дишаш. Благодарение на които се чувстваш свободен. И не искаш да ги късаш, защото знаеш, че ако го направиш губиш всичко, което имаш. А това са хората.
Не е вярно, че хората са заменими. Точно защото са различни те са незаменими. Един човек не може да заеме мястото на друг. Не заради мястото, а заради човека. Ако ти се скъса чантата, любимата чанта, която си търсил месеци наред, която ти побира всичко ценно, която ти отива на любимите обувки, ще си купиш нова. Но тя няма да е като старата. Дори да си купиш съвършено същата. Знаеш ли защо?
К. знае. Седейки там, боцкайки картофи, на практика без да прави нищо, К. беше щастлива. Нощта беше все така тъмна и студена. Те все така не правеха нищо. Думите все така не бяха забравени. Любовните дилеми бяха все така нерезрешени. Нокътът все така го нямаше. Но кифлата, макар и кифла, беше щастлива. Защото имаше проблеми, но имаше и един архангел, едно хипи и една спяща красавица.
Кифлата имаше целия свят.
Искаше да вдигне очи към небето, да се обърне към Бог и да му отправи молитва. За благодарност.
Нямаше нужда.
Стигаше дори само да ги гледа - силните в слабото време, за да се чувства сигурна и защитена. Стигаше й да ги гледа и дори без да го осъзнава да го мисли:
Благодаря
Че сте тук
Благодаря
Че ви има
...


К.