Boy - girl 8

"В. ме отряза за петък. Но в мен все още си има нещо, макар и мъничко за J. Написах му смс, но не получих отговор и реших, че е на работа. Но когато към 10, когато свършва, все още нямаше нищо, му се обадих. И в мига, в който вдигна телефона, вместо да каже "Здрасти", той започна да ми мрънка нещо, което не чувах, тъй като музиката беше доста силна. Помолих го да повтори. Оказа се, че нашият изобщо не бил в София, а си бил в Силистра и щял да се върне чак в понеделник. Можеше да ми напише отговор, че не е в София, нали??? Но защо да го прави, много по-лесно е да не ми отговаря. Ама че тъпанар! Наистина не знам от къде ги копая все едни такива! Но защо всеки път започва да ми се оправдава? Аз нищо не съм му казала, дори още не е чул гласа ми, а вече ми мрънка извинения. Следователно разбира, че е сбъркал! Тогавна защо повтаря една и съща грешка и всеки път се извинява след това??
Казах му като се върне да ми се обади и да внимава да не стане като миналия път (когато не се обади). Разбира се, всичко беше изречено с широка усмивка. Той, с още по-широка усмивка, ме убеди, че ще се обади. Затворих телефона и го напсувах. Ади ме разбра.
Днес е понеделник, още не се е обадил. Пак няма да се обади, но това вече нито ме изненадва, нито ме разочарова. Нито пък очаквам обаждане. J. вече не ме интересува.

Отидохме в едно заведение. Още миналата седмица си бях харесала бармана. Има някакво излъчване просто. Не е "Мистър България", не е най-красивия мъж, когото съм срещала, но има излъчване и много чаровна усмивка. Е, миналата седмица нямаше, но в петък усмивката не слизаше от лицето му.
Още миналата събота го питах кога е на работа и му казах, че ще се видим скоро. И се върнах. Дали е бил усмихнат заради това? Надали.
Питъх Ади дали ни помни и отчетох вероятността да не ни помни като по-голяма. Само че Ади съвсем на място ме скастри: "К., погледни го, колко момичета мислиш, че го свалят?", което се надявам да е вярно.
Както и да е. Важното е, че ми харесва.
Толкова дълго време го гледах, бях толкова щастлива, не спирах да го наблюдавам в очакване на зрителен контакт. И по едно време нещо си бях захапала долната устна и си я хапех, като не влагах нищо в това. Поне не съзнателно. И го гледах едновременно с това. И в този момент и той ме погледна. И аз не можех да откъсна очи от него, но и той не спираше да ме гледа! И той се усмихна. Не знам дали на мен, или на себе си. Просто не можах да преценя. Но изглеждаше доволен. Самодоволство? Нищо чудно. Най-после мечтаният зрителен контакт продължи достатъчно дълго, за да нямам никакви съмнения, че може би ще излезе нещо интересно.
Имаше и още такива мигове, но те бяха откраднати, бяха много по-кратки, но също така приятни.
В този момент идва другият сервитьор и Ади се изцепва "Може ли номерът на другия барман?". Отговор: "Той не е барман, а сервитьор.". "Нищо, може ли номерът му?". Аз се изчервявам цялата и типично по детски се скривам зад Тони, умираща от смях, неудобство, глупост и безмерно щастие. Колкото и да й говорех "как можа да го направиш, леле, не мога да повярвам, как можа!!?!?!!" всъщност бях щастлива. Самата аз нямаше да направя нещо подобно. Утешавам се с мисълта, че щях да направя нещо малко по-фино, по-тактично, по-нежно, но може би просто щях да чакам подходящ момент и ако не открия такъв, нямаше да направя нищо.
След малко сервитьорът пак мина и каза, че моят искал да знае името но момичето. Ади му го каза, а аз си мислех "Боже, колко нестандартно, колко странно и колко нормално! Колко е свестен!". Така де, в крайна сметка трябва да знаеш поне името на човека, чийто номер взимаш, или на когото даваш своя. В дискотеките това понякога се пропуска и после, ако изобщо ти се обадят, има момент на неловкост. Беше яко, че иска да знае как се казвам. Учудващо е, че нещо толкова дребно ме накара да се чувствам толкова добре.
Накрая в сметката наистина имаше листче с име и номер. Написано със страхотен почерк. И нормално. Видях, че сервитьорката пишеше. Което е толкова мило. Човекът явно си мисли, че не пише достатъчно красиво, но иска написаното да ми хареса. Ясно е, че той не пише така. Но си е направил труда да помоли някой друг. Направил си е този труд за някого, когото не познава.
Но да не прибързвам с изводите.
Тони щеше да ме закара и си тръгнахе, като оставихме Ади и гаджето й самички на масата.
Оставих пари, облякох се, взех си чантата. Тони дори тръгна. Но аз отидох при бармана, запознах се официално, стиснахме си ръцете. Каза, че ще чака да му се обадя. Попитах го дали ни помни. Каза, че ни помни, разбира се. Много ясно, че така ще каже. Никой не е толкова зле, че да каже "не". Но дано наистина ни помни. Макар че като се замисля какво правихме, по-добре да няма ясни спомени. Така де, аз пеех. На висок глас. Всички ме чуваха. И всички ни гледаха. Защо изобщо Бог ни оставя да помним такива моменти???
Питах го дали е решил кръстословицата (миналата седмица сутринта беше седнал сам на една маса и се бореше с една кръстословица). Каза, че я е решил почти цялата. А от там аз изцепих култовата глупост, че следващият път може да я решим заедно. Да, тъпа съм понякога. Но когато чуваш мислите си след като те вече са излезли от устата ти под формата на поток глупости, избълвани с толкова широка усмвка, че се чудиш после как въобще се е виждало нещо друго от лицето ти, когато краката ти са толкова омекнали, че си убеден, че нямаш шанс да изкачиш стълбите на собствен ход, когато главата ти е толкова замаяна, все едно си пил уиски нон-стоп, 24 часа, просто нямаш шанс да кажеш нещо супер яко, с което да блеснеш. Поне аз, де.
Случката става в петък.
Звъня му в неделя и му вкарвам оферта за среща в понеделник. Той ме реже и предлага края на седмицата. Аз се изпуткясвам и се съгласявам, а после оклюмам като петуния през декември. Първо, защото той явно не умира да се види с мен. Така де, отговорът на въпроса ми "Какво ще правиш в понеделник" беше "Ще спя". Винаго казвам така, когато искам да отрежа някой и/ или да му покажа, че има и по-важни неща от него. "Цял ден?". "Еми, да, аз съм на работа после". "А вечерта?". "Съм на работа". "Към 6-7?". Не помня конкретните му думи, не мога да пресъздам разговора, но беше очевидно, че ме реже. Казах му, че вечер съм свободна. Той предложи да се видим в края на седмицата, а аз се навих. Казах му "Виж кога те устройва и ми кажи". А той попита "това е твоя номер, нали?", което би трябвало да е добър знак, нали?
А може би не. Знам ли. Ще видим в края на седмицата. Ако изобщо се обади. Аз няма да досаждам. Няма да го притискам. Защото имам някакво усещане за химия. И няма да бързам. Ще го опозная.
Вече няма да скачам така с главата надолу във всяка една яма, която иска да се отвори пред мен. Да, първите няколко пъти е интересно, авантюристично, има тръпка. Но после, след като еуфорията премине, решаваш, че си про, че можеш вече всичко и забравяш наученото. И не се приземяваш по правилния начин. А по онзи, по който боли най-много.
Не искам да ме боли. Искам да си спомня наученото и да се приземя гладко. Ако изобщо ще трябва да скачам. Но се надявам, че няма. От мен зависи, все пак, нали?
Или пак греша?"

К.