Вървях към трамвайната спирка, когато ми се случи нещо неочаквано - един човек ме заговори. Колко често се случва това - някой да те заговори на улицата? Хората сякаш са ужасени от такъв вид общуване. Страх ги е да заговорят някого, дори той/тя много да им е харесал/а. Но ако ги заговориш, много се радват, започват да говорят и нямат спирка. Това е, за което жадуват. Всеки има нужда да сподели какво е на душата му. Всеки има нужда от общуване, дори просто да говори, без да казва нищо смислено всъщност.
Но днес всичко беше толкова различно - този човек не ме заговори просто така. Искаше ми помощ. Беше с патерица и си личеше, че не е добре. Помоли ме за някакви пари за лекарства. Нямал пари да си купи лекарствата, а трябвало да ги пие. Ръката му трепереше, погледът му беше ту в мен, ту блуждаеше. Очите му се насълзиха.
Толкова ли е тежък живота на човека днес? Да проси по улиците, за да може да събере някакви пари, с които да си купи лекарства? Ние ще стигнем ли до това ниво? Ще паднем ли някога така? И как човек пада дотам? И защо?
За първи път виждах подобно нещо. Човекът беше възрастен, много възрастен, беше излязъл в студа с патерицата. И наистина имаше проблем с крака - познавам, когато някой е искрен. Беше просто толкова тъжно, толкова покъртително. Цял ден не мога да спра за мисля за това. Това ли е действителността? И ние ли така ще просим от хората с надеждата да намерим някоя стотинка, с която да продължим поне с още няколко дни мъчителното си съществувание? Защото това не е живот - дори съществувание не е.
Цял ден мисля за това. Този човек. Напълно непознат, напълно случаен. Утре може да съм аз. Може да си ти. Но не става дума за това. Той беше толкова искрен, болката му - толкова голяма, толкова очевидна. Успя да разчупи дори леденото сърце.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар