Историята на Саша

Саша влезе в стаята си и затвори вратата зад себе си. Разкопча ципа на черната си рокля, свали я бавно, закопча то отново и я сложи на закачалката, от която я беше махнала преди часове. Свали чорапогащника си и го хвърли на пода. Махна бельото си и го захвърли до чорапогащника. Седеше пред голият прозорец без перде, гледаше навън света с празен поглед, а света гледаше нея. Гледаше не само голото тяло, но и голата й душа. Саша седна на леглото си, прегърна възглавницата си и с празен поглед се загледа в една точка на килима. Кучето й – малък шарпей се промъкна между глезените й и започна да се гали. Саша протегна ръка и го погали по главата. Кучето се качи до нея на леглото и започна да се гушка в нея и да ближе ръката й.
А Саша седеше с празен поглед, загледана все така в килима и не мислеше за кучето. Спомените й се връщаха към часовете, които беше изтърпяла. Как беше седяла в онази църква, как беше слушала песните на попа, в които не вярваше. Навсякъде около нея имаше охрана, множество хора в черни костюми и най-вече – много хора, много богати. Всички те днес си даваха вид на искрено загрижени, искрено натъжени. Саша знаеше, че при повечето това е поза. Ако наистина измежду тях имаше такива, които бяха искрени, то тяхната загриженост беше загриженост не толкова за Георги, колкото за бизнеса. Какво щяха да правят сега? Кой щеше за го замести? Какво значеше това?
Саша не мислеше за подобни неща. Тя гледаше право пред себе си с празния поглед на човек, загубил всичко. Седеше на стола си – твърд и неудобен и гледаше олтара на църквата. Сега там имаше огромна маса, почти скрита от множеството бели калии, огромни питки, съдове с мед, съдове със сол и бутилки скъпи вина. Саша се загледа в една калия – беше по-едра от останалите, някак си различна. Цветето беше прекрасно, а Саша трябваше да гледа в нещо, някъде, където и да е, само и само да не поглежда наляво. Там, между огромните букети калии, бели и червени рози, бели и червени карамфили беше ковчегът – огромен и мрачен. И отворен. А в него беше Георги. Огромен, бездиханен и сякаш затворен. Със затворени очи. Саша беше с него в онази нощ. Тогава той беше толкова жизнен, че тя не спираше да вярва, че той ще победи смъртта. Но тя беше победила в него.
Това беше дълга история. Историята на една истинска любов, която наистина траеше до гроб. Може би защото гробът дойде прекалено рано, може би защото беше истинска. Без да се знае причината, това беше една наистина голяма любов. Саша и Георги имаха разлика от близо 20 години, но това не пречеше на нито един от двамата. Бяха се запознали в един бар. Георги беше приятел на гаджето на нейната най-добра приятелка. Двойката беше заедно от скоро и най-сетне се бяха престрашили да запознаят най-близките си приятели. В първия момент Саша беше много далеч от силно очарована. Този мъж, много по-голям от нея, й изглеждаше дори отблъскващ. Той беше едър, грубо издялан, с не особено добри маниери. Но тъй като самата Саша не беше много по маниерите, последното не й направи впечатление. Четиримата излизаха заедно още няколко пъти, след което един ден Георги й беше предложил да я заведе на концерт в една дискотека. Саша не можеше да му откаже – с времето той беше започнал да я очарова все повече и повече и някак си това да отидат някъде само двамата й изглеждаше нормално, естествено, в реда на нещата. Той беше дошъл да я вземе от тях, беше й донесъл цвете, беше й казал колко е красива, беше й отворил вратата. Беше се държал толкова мило, че Саша някак си е чувстваше съвсем на място с него, в неговата компания. Концертът мина и замина. Двамата се сприятелиха. Продължаваха да излизат ту четиримата, ту само двамата. С времето Саша се отпускаше, чувстваше се все по-свободна, все по-добре с него. Виждаше, че и той се отпуска, че говори с нея за всичко и всички. Беше й споделил, че все още е женен, макар да е разделен с жена си. Двамата отдавна не живеели заедно, но решили, че няма смисъл да се развеждат, защото нещо подобно щяло да се отрази зле на децата им. Саша беше останала изненадана. Беше смятала, че този мъж има някакъв интерес към нея, смяташе, че и тя самата има интерес към него. Но този човек имаше съпруга и деца и Саша се чувстваше като натрапница в живота му.
-Това не е вярно – беше й казал той, когато тя най-накрая се осмели да сподели най-големия си страх с него. – Ти не можеш да бъдеш натрапница. Ти си божи пратеник, който е тук, за да ме прави щастлив. Мен и всички хора по земята. Но, надявам се, най – вече мен. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало – беше й казал той. След това се беше навел и я беше целунал съвсем нежно, съвсем леко. После се беше отдръпнал. Саша се наведе и го целуна. Двамата дълго се гледаха, накрая той я прегърна, а тя се сгуши в него, чувствайки се сигурна и защитена.
На другия ден отново ходиха на концерт в същата дискотека. Той започна да я води на различни места всяка седмица, доста често дори през ден. Обичаше да е в неговата компания, харесваше й как той се държи с нея. Винаги беше токова мил, галантен, показваше й, че го е грижа. Взимаше я всеки ден от тях, двамата обикаляха заедно къде ли не. Саша беше безкрайно щастлива – това беше мъж, когото беше лесно да обичаш, защото самият той обичаше лесно. С него никога нямаше излишни драми. Той беше интересен не само като човек, не само защото я водеше на различни и интересни места и защото я подтикваше да опитва нови неща постоянно, но и защото поради по-големия си житейски опит, беше зрял човек, интересен събеседник с богата обща култура. С него можеше да се говори на всякакви теми.
Един ден Саша се разхождаше и влезе в един магазин. На витрината беше видяла прекрасна черна рокля. Пробва я и роклята сякаш беше правена за нея. Саша я капарира, защото нямаше в себе си всичките пари. Точно беше излязла от магазина, когато Георги й се обади по телефона, просто за да я чуе. Саша му разказа – нямаше как, беше толкова въодушевена, че не можеше да го пази в себе си.
-Стой където си, ей сега ще дойда – беше й отговорил той и наистина, десет минути по-късно паркира пред магазина и двамата влязоха. Георги й купи роклята и това беше само началото. Винаги, когато имаше интересни концерти, той я водеше. Винаги бяха голяма компания, много пиеха и много се забавляваха. А после Георги я караше. Двамата най-често се прибираха у Георги и не се измъкваха от леглото преди обяд на следващия ден. Бяха щастливи заедно – подхождаха си не само в леглото, но и извън него. Георги се държеше прекрасно с нея, мил и грижовен, той беше такъв и в леглото.
Един ден Саша стана от леглото с прекрасната мисъл, че днес двамата правят една година заедно. Цял ден обикаля и най-накрай му купи най-хубавия подарък – малка опаковка скъп парфюм. Миришеше й точно като Георги, двамата сякаш бяха направени един за друг. Георги й беше купил страхотен часовник. Саша не си падаше много по часовници, този, който имаше, носеше само за показ. Но новият беше наистина прекрасен. Точно в нейния стил. С времето Саша свикна с него, както свикна и с Георги. Двамата започнаха да се карат повече. И все за глупости. Един ден скандалът беше за това кой филм да гледат, или къде да отидат тази нощ. Най-големият скандал обаче се случи един ден в апартамента на Георги. Той правеше ремонт на едната спалня и цялата друга спалня на първия етаж беше зарита от кашони, чували и багажи. Най-отгоре на един кашон имаше хвърлена купчина снимки. Саша ги взе и ги заразглежда една по една. На тях беше Георги с някаква негова бивша приятелка. Не съпругата му, някаква друга. Саша трудно понасяше факта, че Георги има съпруга – жена, която е обичал толкова много, че се е оженил за нея, двамата са имали деца. Саша предпочиташе идеята, че тя е първата и последната жена в живота му. Тази идея й харесваше, макар ясно да съзнаваше, че няма как да е истина, при наличието на бивша съпруга, с която при това все още не се беше развел по някакви измислени фалшиви причини. Дори да бяха снимки с нея, Саша пак щеше да се ядоса. Но това вече беше съвсем друга жена. И той беше запазил снимките. Георги се беше подпрял на касата на вратата и я гледаше. Саша просто го подмина като пътен знак, отиде право в кухнята и без да се замисля, ги изхвърли директно в коша. Дори не си направи труда да ги накъса – знаеше, е той няма да ги извади че е видял колко се е издразнила.
Този ден двамата не си казаха нито дума повече. Саша още се дразнеше, че той пази снимки с бившите си гаджета, при положение, че тя практически живее при него. Дразнеше се и на бившата му съпруга, която никога не беше срещала, но и която не искаше да среща. А Георги сякаш я разбираше и не му беше проблем. Не й беше казал нищо, а на Саша не й пукаше. Ясно беше показала какво мисли по въпроса за бившите му гаджета.
Същата вечер двамата отидоха с голяма компания в едно заведение. Саша беше очарована от парфюма на един приятел на Георги. Помириса го няколко пъти и му направи комплимент. В колата на връщане Георги не продума. Каза й, че се е издразнил, че ревнува. Тя му каза, че се държи детски и че няма от какво да ревнува.
-Ти го сваляше! Един от най-близките ми приятели!
-Ти побърка ли се?!? На това ли викаш да го свалям? Не съм го сваляла! Ти не си нормален! – на Саша й кипна.
-О, напротив, това си беше жив флирт!
-Я си гледай работата! – Саша слезе от колата и хлопна силно вратата зад себе си. Георги караше бавно покрай нея, покрай тротоара, на който тя вървеше. Свали прозореца и се опита да я убеди да се върне. Саша отказа твърдо и се прибра пеша, като през целия път той не спираше да кара до нея и да я увещава да се върне в колата. Вече не беше толкова топло, а Саша беше на високи токчета, които обуваше за втори път и все още й стягаха, но това нямаше никакво значение за нея. Тя трябваше да покаже, че е по-силната. На другия ден той започна да й звани още от рано, но тя не вдигаше. После реши, че така не трябва, че не й харесва двамата да са скарани и отиде у тях. В апартамент му завари група едри мъже, всичките с черни костюми, дебели вратове и оръжие на кръста. Да, скрито под сакото, но тя го забеляза. Самият Георги имаше такова в апартамента си и под седалката в колата. Саша не искаше да го пита за пистолетите, но сега някак си нямаше как да не попита. Щом влезе, Георги кимна на мъжете и те си тръгнаха с думите „Довечера ще говорим”.
Саша седна на един стол срещу него, на барплота и дълго го наблюдава, докато той правеше салата.
-Кои бяха тези? – попита накрая тя.
-Едни хора. Имам общ бизнес с тях. – отговори Георги, без да я поглежда. Саша имаше един куп въпроси, но искаше преди това да се сдобрят.
-Съжалявам за снощи – започна бавно тя. – Не съм искала да флиртувам с никого. Знаеш, че обичам само теб и искам да съм само с теб.
-И аз те обичам, бебе мое – каза Георги, остави ножа и отиде при нея. Прегръща я дълго и я целуна нежно, както първия път. – Знам, че ме обичаш. Може би и аз не бях прав. – каза той накрая. – Хайде, ела, искам да ти купя подарък за извинение.
Двамата отидоха в един магазин за телефони и той й купи последния модел на VERTU. След това обядваха в един скъп ресторант и си направиха много снимки. Саша избра най-хубавата и си я сложи на дисплея. Беше безкрайно щастлива. Не й трябваше телефон, но този беше истинско бижу, а и доста скъп израз на искрени чувства. Прибраха се и правиха страхотен, дълъг секс. Два пъти. После Георги я закара до тях и отиде нанякъде „по бизнес”. Саша не знаеше какво да мисли.
-Кои бяха онези хора у вас? Какъв бизнес имаш с тях? – попита го тя на другия ден. Георги изглеждаше уморен и недоспал. Дори не беше избръснал брадата си.
-Просто бизнес. Защо толкова се интересуваш изведнъж? – Георги сякаш се подразни от любопитството й.
-Искам да знам какво става! Държиш оръжие в колата и в дома си, хората, с които работиш, са целите екипирани, от горе до дол,. Ще за бизнес е това?!? Да не се занимава с контрабанда на момичета зад граница – Саша се засмя защото знаеше, че това е невъзможно. Но Георги я погледна сериозно, така, сякаш току- що беше налучкала професията му. И смехът й веднага секна. Саша никога не се беше замисляла дали фирмите му наистина могат да му носят такъв доход, че той да си позволява тези коли, телефони, мебели, апартаменти, начин на живот, да издържа нея, себе си, жена си и децата си. Те бяха все хора, които живееха скъпо. Саша притисна устата си с ръка.
-Чак трафик на хора, не – засмя се Георги като видя реакцията й. – Нека отидем на безопасно място и ще ти обясня. – заведе я в зоологическата градина и надълго й обясни за работата си. Прекарваше контрабанда всякаква стока. Не беше голяма риба, дори нямаше досие в полицията, никой за нищо не го подозираше, работата му беше малка, сигурна, не се показваше много. Но не се занимаваше с хора. Работеше с оръжие, антики, дребни стоки, товари и какво ли не, дори с различни видове наркотици, но рядко.
-Не е кой знае какво. Така направих фирмите си. – завърши той. Саша го гледаше и не знаеше какво да каже. Тя ходеше с мафиот! Осъзна го една сега, десет минути след като той й беше разказал всичко. За хора като него пишеха по вестниците всеки ден. Тях или ги арестуваха, или ги убиваха, или ги отвличаха за откуп. Саша притисна ръка към устата си.
-Защо не си ми казал досега – попита тя накрая.
-Как да ти кажа? Това не е нещо, което разпространявам. Но не се притеснявай, мисля да напусна, да се откажа. Имам си фирми, ще печеля от тях. Започва да остава опасно. Не искам някой да отвлече децата ми, за да ми иска пари после. Това би ми тежало цял живот.
Лека-полека Саша заживя с това. Нищо не се промени в живота им. Просто тя се страхуваше за него. Поне в началото. После свикна. Самият той беше казал, че не е нищо по-различно от другите професии, че нищо няма да се случи нито на нея, нито на него, нито на никого.
-Но мисля вече да напусна – каза й той един ден. – Уморих се вече. Омръзна ми. Искам да си измия ръцете и да направя нещо добро. – така двамата станаха семейни спонсори на SOS – селищата. Саша се надяваше така да му помогне да се почувства по-добър човек. Тя беше започнала да чете вестниците и да следи какво се случва в средите на организираната престъпност. Никога обаче нямаше да е осмели да му го каже. Опитваше се да бъде в крак с това, което се случва. Но нямаше как, при положение, че в медиите се говореше за най-различни хора със странни прякори, а тя не знаеше с кои от тях работеше Георги, защото той никога не говореше по бизнес пред нея.
Започнаха да стават много показни убийства.
-Не е страшно. – утеши я веднъж Георги, макар самият той да изглеждаше угрижен. За известно време й забрани да ходи в апартамента му и се виждаха малко по-рядко. Но се чуваха всеки ден. Говореха по телефона часове наред. Саша не можеше без него, точно така, както бе убедена, че и той не може без нея. Звънеше й постоянно, не спираше да й казва колко много я обича и колко много тя му липсва, но колко много работа има в момента. Саша започна да следи новините още по-усърдно, но нищо не разбираше, защото не знаеше с кого работи Георги. Знаеше само, че арестуват хора, убиват хора и отвличат хора. Повече от преди.
Първата й работа като станеше сутрин беше да му се обади по телефона, за да е сигурна, че той е добре. След това пускаше телевизора, за да е убедена, че няма да пропусне нито едно показно убийство.
В следващия момент всичко утихна. Говореха за водените разследвания, за развитията по различни случаи, но вече никой не умираше, никого не отвличаха и Саша се успокои. Вече се виждаше с Георги всеки ден. Той ясно й показа, че няма да говори за работата си. Каза само, че има да довърши една последна работа, след което ще каже, че иска да се оттегли.
-А това е дълъг и сложен процес, пък и казва ли ти някой дали ще се съгласят да ме оставят да си тръгна току така – беше казал той и сянка мина през лицето му. Но Саша, с типичното за възрастта си безгрижие, реши, че няма смисъл да мисли за това и да му обръща внимание. За нея беше най-важно, че сега той е тук, до нея, че я обича както преди, дори повече и най-важното – че е жив и здрав. А и Саша не си се представяше в такава ситуация – не беше във филма на нейния живот да отвличат нейни близки. Затова тя беше спокойна.
Двамата започнаха пак да ходят по най-различни места, както преди. Един ден тя си хареса страхотно малко кученце шарпей на витрината на един магазин и Георги й го купи. Наложи се да излъже майка си, че нейна приятелка има такова куче, което е родило и тя й го е дала за много малко пари, защото не е знаела какво да прави с малките.
Саша беше щастлива. Двамата ходиха заедно на ски. Това беше най-прекрасното време от връзката им – да, пак успяваха да се карат за това кой филм да гледат и в кое заведение да отидат да вечерят, но бяха заедно по цял ден и любовта им сякаш растеше. Бяха заедно вече почти година и половина, когато Саша усети, че това сякаш не е за нея. Тази сериозна връзка, това силно обвързване, тази огромна любов. Всичко това започваше да й омръзва и да я задушава. Да, никога не й беше скучно с него, но тя съдеше по секса – той вече не беше същия – беше станал еднакъв, механичен, сякаш лишен от предишната страст и любов, освен това започна да я боли. Саша си каза всичко, което й беше на душата на Георги и той я закара на гинеколог. Оказа се, че има инфекция, но нищо сериозно. Щом беше излекувана, Саша започна отново да харесва секса им – поне вече не я болеше. Но скуката си оставаше. И един ден тя донесе играчки в леглото. Защото още го обичаше, при това много повече от преди и искаше връзката им да е прекрасна във всеки един аспект. Начинанието й беше успешно.
В деня, когато двамата празнуваха втората си годишнина като двойка, Георги я заведе в изискан ресторант на романтична вечеря. Бяха само двамата на тераса, около тях всичко беше толкова красиво – целият балкон беше опасан с прекрасни розови храсти, в ъгъла имаше малък фонтан, който правеше атмосферата дори още по-романтична. Двамата вечеряха на маса с дълга покривка и две свещи. Всичко беше токова красиво, изискано и безкрайно романтично. Саша имаше чувството, че се намира в някакъв филм, но прекрасен, безкрайно красив, от онези, които не искаш никога да свършват.
Вече ядяха десерта, когато Георги започна бавно:
-Много време мислих как да го кажа романтично и красиво, за бъде естествено. Не можах за го измисля, затова ще бъде директен. Говорих с жена си за развод. Направих го, защото искам да се оженя за теб.
Саша се задави с червеното вино, което точно отпиваше. След като премина първоначалния шок, тя съзна, че това беше наистина сбъдната мечта.
-Да, да, нека се оженим! – възкликна тя въодушевена, скочи от стола и отиде при него, прегърна го и дълго го целува.
-Бебе, бебе, чакай. – каза той – Знам, че може да е малко страшно за теб. Но ти си жената за мен. Обичам те така, както не съм обичал друга и искам да споделя живота си с теб. Може да си малко уплашена. Искам добре да го обмислиш, защото за мен това наистина е до гроб. А не искам да се чувстваш длъжна да го правиш. Ти си още много млада. Може да срещнеш някой и...
-Мълчи! – възкликна Саша. – Ти трябва да си луд, за да не виждаш колко много те обичам и колко много ми липсваше, когато те нямаше! Искам да се оженя за теб повече от всичко друго! Толкова те обичам! – двамата дълго се целуваха и прегръщаха, а на другия ден отидоха и избраха годежен пръстен. Саша никога преди това не се беше чувствала толкова щастлива. Осъзнаваше, че това е много сериозна стъпка, но наистина беше готова за нея и искаше да я направи. Не гледаше на брака на тази ранна възраст като на бреме. Просто го обичаше, искаше да е с него до края на дните си, искаше да вижда първо неговото лице всяка сутрин, когато отваря очи – от сега, та чак до края на живота си. Мечтаеше да заспива и да се събужда в неговите силни прегръдки. Обожаваше да споделя с него абсолютно всичко, което й се случваше през малкото време, когато не бяха заедно. Харесваше, обичаше абсолютно всичко в него – аромата му, целувките му, очите му, дори небръсната му от три дни брада. Можеше да живее без нищо друго, само той да беше до нея
Саша се премести да живее при Георги. Неофициално, но по-голямата част от вещите й бяха в неговия апартамент. Нейните дрехи висяха на една и съща закачалка с неговите, обувките им бяха в един шкаф, бельото им беше на съседни рафтове. Не й се налагаше да върши нищо в апартамента му – той имаше прислужница. За него беше повече от сбъдната мечта просто да вижда Саша там, просто да живее с нея и да й се наслаждава всеки ден. Дори прислужницата ги гледаше отстрани и си даваше сметка, че те наистина са щастливи и доволни заедно, че наистина са един за друг. Любов като тяхната не се срещаше всеки ден, тя беше изключение, падаше сякаш от небето и то толкова рядко, че понякога, дори когато все пак паднеше, хората не успяваха да я хванат.
-Виж тези чертежи – харесва ли ти това? – попита един ден Георги, когато се прибра у дома си.
-Какво е? – попита Саша, без да сваля поглед от чертежите.
-Това е нашият нов дом. Нашата къща. Започват строежа й веднага щом харесаш чертежите.
-Къща?!? – радостният вик на Саша преминаваше в истеричен. – Ще строиш къща?
-Ние ще я строим, бебе. Искам да живеем заедно на някое просторно местенце, което де си е само наше, да е създадено за нас и от нас. – Георги говореше вдъхновено. В съзнанието му изникваше картина на голяма хубава къща с красива господарка, която дава разпореждания наляво – надясно. Точно такава си беше Саша – бе родена за императрица, а той щеше да построи нейната държава, мястото, което тя да управлява.
-Страхотен си!!! – Саша крещеше от въодушевление и го затрупваше с целувки, скочила на врата му.
-Кажи, колко деца искаш да имаме? Всяко ще си има стая!
-ААА, много, много, многооооо!!! – Саша беше безкрайно щастлива. Тя наистина искаше да има много деца. Не сега, не веднага, но в близките пет - десет години може би.
Истината бе, че двамата не бяха определили дата за сватбата. Искаха да мине време. Сега, когато бяха решили, че се обичат, при това толкова много, когато най-сетне бяха осъзнали, че не могат да живеят един без друг, датата беше просто подробност. А е Георги имаше намерение да напусне работа. Но за тях най-важно бе, че се обичат, че са щастливи, макар да имаха скандали доста често, че са живи и здрави и заедно. Нищо повече от това не им трябваше. Знаеха, че ще се оженят, знаеха, че един ден ще имат наистина много деца, но не искаха да бързат, за да не развалят магията. Бяха споменали на приятелите си, че плануват сватба, но нищо повече. Дори не бяха отпразнували годежа. Не искаха да урочасват нещата. А и сега подобни неща вече не ги интересуваха. Напоследък им харесваше просто д си седят вечер сами вкъщи, Георги да готви, Саша да му помага, да гледат филми заедно и от време на време Саша въодушевено да се обажда „искам ей такава рокля за сватбата” или „искам точно такъв килим за хола в новата къща, ама червен!”. Георги само се смееше и се радваше от сърце на ентусиазма й. Беше щастлив с нея. Беше готов и щеше да изпълни всичко, което тя поиска. Каквото и да поиска, когато и да го поиска. Обичаше я толкова много, че беше готов на всичко за нея. На абсолютно всичко.
Бяха заедно вече почти три годни. Не спираха да се карат, но и не спираха да се обичат. Скандалите им бяха дребни, ежедневни. Те бяха това, което правеше живота им малко по-интересен. Саша на няколко пъти си беше събирала нещата, твърдо убедена този път наистина да си тръгне. Не защото не го обичаше, но защото той успяваше да я ядоса до такава степен, че тя да го замерва с предмети. Веднъж замалко да го уцели с огромна стъклена ваза, пълна с цветя. Но те се обичаха толкова много, че той винаги успяваше да я върне. Караниците не пречеха по никакъв начин на живота им, на любовта ми. Дори я правеха още по-сладка. Връзката им не беше перфектна отстрани. Но те знаеха, че точно това я прави идеална. Всеки един беше себе си, не се беше променил заради другия. Не им се налагаше. Бяха като две парченца пъзел, които си пасваха идеално. Обичаха се повече от всичко на света и не можеха един без друг дори един ден. А през времето, когато не бях заедно, говореха често по телефона.
Саша така и не разбра как точно се случи това.
Една вечер се прибираха. Саша искаше да се прибере в собствения си апартамент, при майка си, само за малко, защото майка й й липсваше. Още на другата сутрин имаше намерение да се върне при Георги, но сега майка й се нуждаеше от нея. Георги се дразнеше. Той наистина не можеше да живее без нея. Това, че тя ще бъде някъде другаде цяла нощ, го докарваше до лудост. Той не ревнуваше, защото си вярваха, което се дължеше на огромната им любов, но просто предпочиташе тя да е с него. Двамата седяха в колата на паркинга. Точно бяха спрели и дискутираха въпроса. Не се краха, но бяха на път. В този миг отнякъде се чу изстрел, после още много. Саша изпищя, когато видя как първият куршум се забива в тялото на Георги. После там отидоха още четири. След това настана тишина.
Саша легна на леглото си, все още гушкайки възглавницата си. Легна по гръб и за първи път от онази нощ насам се разплака. Плака така, както никога през живота си не беше плакала. Саша не беше от хората, които плачат. Животът беше мил с нея, не й беше давал поводи, а и тя беше непукист. Но днес за първи път беше осъзнала тежката загуба на нещо, без което нямаше не знаеше как да продължи живота си. ео