За пример на монахинята

Една нощ. Имах една нощ падение. Толкова си позволявам за целия си живот. Или в краен случай по една нощ в годината. Или на пет години. Но най-добре за цял живот.
Истината е, че дори тази една нощ ми дойде в повече. Но всеки човек има нужда да достигне дъното, за да може да оцени какво е да си най-отгоре. Защото всичко това остава за спомен, колкото и да се опитваме да го изтрием. Да, неприятен спомен, но полезен. Защото си взимаме поука и повече не го правим. Взимаме си поука и прекратяваме нещата.
Ставам за пример. За пример на монахиня, ако ще. Вече няма да съм такава. Имах тази една нощ, която ми показа каква не съм, но каква мога да бъда, каква мога да стана. И честно, това не съм аз, този образ не ми харесва. Познавам се и знам, че ще ми е гадно, че няма да говоря за това, няма да си мисля за това, но то ще е в мен, ще ме боли, но ще ме пази. И по-добре да го има, отколкото да го няма. Една нощ падение не е чак такава жертва, ако след това ме очаква един живот възход. Защото знам, че това ме очаква.
Стигнах дъното, видях какво е там. Да, и преди съм го виждала и не ми харесваше. Но сега го видях сама, през собствените си очи, защото този път аз бях на дъното, не някой друг. Този път не гледах отстрани, а бях главното действащо лице. И честно - гнусно е. Гадно е на дъното. Не ми харесва там, там не е моето място.
Заради това тази нощ няма да се повтори.
Изживяно веднъж, падението вече ми е познато. Знам от къде минава пътя за надолу, знам и къде е вратата. И честно, ще я зазидам. Ще я скрия. Никой няма да може да я намери, дори да я търси.
Видях перспективата и тя не ми хареса. Бях на дъното, видях го отблизо, отвътре, и то също не ми хареса. Затова повече няма да го гледам. Повече няма да стигам до него. Дори няма да тръгвам по този път.
Но това, че все пак стигнах до там колкото и да е гадно, все пак е хубаво. Не за друго, а защото се научих, взех поука, разбрах, че тази перспектива няма място в живота ми.
Затова стирам.
Ставам за пример.
За пример на монахиня, ако трябва.