Близостта води до отвращение

И не само. Също така води и до зависимост. И колкото и да й се радваме на тази зависимост, да парадираме с нея и да я показваме наляво-надясно, да говорим за нея с хубаво, тя ни вреди.
Лично на мен ми вреди, де.
Затова смятам, че липсата на близост и доверие всъщност е нещо много хубаво. Те хората хубаво са го казали - изгори, за да светиш, но това е пълна лъжа. Кой може да бъде нараняван отново и отново, предаван, да остане сам, да няма дори себе си, но въпреки това да продължава в същия дух?!? Никой. Никой не го умее това.
Искам просто да кажа, че всъщност да не се обвързваш е нещо много хубаво. Говоря емоционално. Нямам абсолютно нищо против любовните връзки, дълбоките и искрени приятелства, за които на думи даваме живота си, а на дела не даваме нищо, за прекрасните взаимоотношения родител-дете, които сякаш не съществуват, или поне са до такава степен видоизменени, че дори на Бонд ще му побелеят косите, докато разплете странната мрежа от ситуации, мисли, чувства и сълзи. Всъщност имам против, но това е друга тема.
Много тъжно.
Истината е, че когато се обвържа ставам зависима. И винаги съм смятала, че това е нещо много хубаво. Защото наистина, нима има нещо по-красиво от това да даваш мило и драго за приятелите си, да си винаги насреща, когато имат нужда от теб, да правиш неща, които не би направил, само и само да си сигурен, че те няма да пострадат. Това е толкова мило, трогателно, истинско. И толкова отвратително, американско и фалшиво!
Когато се сближа с някого, искам да докажа предаността си, да се грижа за него, да съм сигурна, че мога винаги да съм негова защита, утеха, опора. Да, но никога не съм. Не защото не го искам - искам го супер много, искам да съм добра приятелка, истинска, вярна. Но няма как да си такава, ако не си преди всичко себе си. Защото не са ли именно приятелите ни хората, които ни харесват въпреки нас самите!? А когато се обвържа емоционално, не мога да бъда себе си. Губя себе си. Вървя по пътя и колкото и да не искам, свивам в грешната пряка. Напълно осъзнавайки, че тя е грешна. Но и напълно осъзнавайки, че моето другарче е свило в нея преди мен и може би ще има нужда от мен.
Губя опорната си точка със земята. Ставам прекалено зависима. Искам това да е перфектното приятелство и давам мило и драго, съвсем наистина, за да го направя такова. Но губя себе си. Губя връзката със себе си. Правя неща, които знам, че не трябва и че не искам да направя. Правя ги от приятелска преданост. Ама че глупост! Такова нещо няма, истинско приятелство няма.
Не искам да губя себе си, защото така губя всъщност всичко. А днес осъзнах, че наистина съм загубила себе си. Спряла съм да слушам себе си. Пренебрегнах дори онова силно шесто чувство, което толкова често спасява задниците ни. Пренебрегнах го, потиснах го, реших да не се вслушам в него, защото някой се нуждае от мен. А това е лъжа. Никога никой не се нуждае от мен. Никога никой не се нуждае от никого. Човек може да се оправи и сам, да се измъкне сам от абсолютно всяка ситуация. Но не иска, защото да ги правиш с друг е много по-лесно, много по-приятно, отколкото да го правиш сам.
Миналата седмица мислех, че човекът е стадно животно - има нужда да бъде сред себеподобни, да има до себе си половинка, същество от противоположния пол, или пък от неговия собствен, с което да се обичат и което да го прави щастлив дори със самото си присъствие. Защото се чувствах самотна и знаех, че имам нужда от обич, подкрепа и разбиране. От опора, утеха и грижа. И май не ги получих.
Или пък ги получих? И сега, когато имам такава грижа, утеха и опора, не я искам и й се дразня. Знам, че мога да се оправям и сама, което ми е доста по-приятно от това някой да се опитва да решава моите проблеми, при това проблеми почти илюзорни, на които надали бих обърнала кой знае какво внимание. Имам нужда да бъда сама, за да мога да водя спокоен диалог с вътрешния си център на Вселената, с душата си и шестото си чувство. Днес аз го предадох и затова страдахме и двамата. Имам нужда да бъда сама, за да съм здраво стъпила на земята, да възстановя връзката със себе си, да се грижа за себе си и само за себе си, защото другият вариант е да не се грижа за абсолютно никого. А това е неприятно и оставя една празнота и чувство за самотност и ненужност, което не е добре дошло при никого. Имам нужда да съм сама, за да съм независима. И не сама в смисъл на "да нямаш нито един приятел", но сама в смисъл "да не се обвързваш, да не се сближаваш". Защото близостта поражда отвращение. И то не идва винаги от другия.
Извинявам се, но не мога да бъда добра приятелка


Аз съм вълк единак.