Празни нощи

Липсваш ми.
Да, греша. Нека.
Може би отново ще сбъркам.
Но ти отново ще си мой.
И знаеш ли, осъзнах нещо за първия път.
Осъзнах, че всички тези грешки са мои.
Че през цялото време, през което съм страдала, тъжала, запълвала липсата ти, цялото време, през което съм те мразила, обвинявала и желала, всъщност съм страдала по своя вина.
Казах нещо. Аз не съм го запомнила. В мига, в който съм го изрекла, вече е било забравено. Но ти си го запомнил. В мига, в който съм го изрекла ти си го запомнил и възприел насериозно.
Благодаря ти.
Благодаря, че ме слушаш. Благодаря, че не просто ме чуваш, а че ме слушаш, че вникваш в думите ми, взимаш ги насериозно, приемаш ги.
Но защо се примиряваш!?
Къде е мъжъ т в теб??? Къде е, по дяволите! Искам те! Ела, върни се! Насили ме, накарай ме да си взема думите обратно, накарай ме да кажа, че съжалявам, накарай ме да кажа, че са лъжа!
Каде си!? Защо не го правиш?
Така няма да стане!
Да, обвинявам те! Обвинявам те, че не беше достатъчно мъж! Че се изплаши! Че ме боли. Четири месеца по-късно! Знаеш ли за кого ме е боляло толкова?!?!? Знаеш ли?

За никого.

Имах те. Изгоних те. Без дори да разбера. Отблъснах те, без дори да усетя. Съжалявам. Извинявай! Прости ми. Няма да се повтори. Вече ще съм добра. Вече няма да съм такава.
Вече знам какво искам.
Искам да си взема думите назад. Искам да си взема теб. Искам сам да се върнеш.
Сега знам. Аз се върнах. Върнах се назад в нашето минало. В нашето лято. В нашите страстни дни и празни нощи.
Тогава не го знаех.
Мислех, че има друга.
Мислех, че просто си смотан.
Мислех, че просто не ме искаш вече.
А то било точно обратното.
Сега вече знам. Вече знам всичко. Прости ми. Извинявай. Съжалявам. Забрави.
Аз съм била причината.
Не те е уплашило това, че нещата стават сериозни.
Не, лъжа е.
То те е уплашило. Не за друго, а защото се знаел, че аз няма да съм там за теб. Че няма да отговоря на чувствата ти. Страх те е било. Страх, че ще та нараня. Не за друго, а защото аз самата съм ти казала така още в началото.
Да, в любовта и на война всичко е позволено. Но любовта не трябва да е война. А аз хванах картечницата и изстрелях всичко в собствения си лагер.
Защо не ми каза?
Ти спря да бъдеш честен, открит, откровен. Трябваше веднага да ми кажеш, че не искаш това. Трябваше да знам.
Аз съм ти казала онова. Но после ти си ме искал. Започнал си да ме искаш все повече. И си спрял. Заради това, което съм казала. Без да знаеш, че аз не вярвам в него, че за мен то вече не беше истина. От страх аз да не нараня теб, ти си се отдръпнал и си наранил мен.
През цялото време то обвинявах. А всъщност аз съм била виновна.
Казвайки нещо, което не мисля, нещо, в което по -късно ти самият, без дори да го осъзнаваш, ме накара да спра са вярвам, всъщност съм наранила сама себе си.