A little bit

A little bit of you makes me your man

Глупости! Ама че коцкарско! Не вярвам ва такава лябов.
Добре де, вярвам, защото съм я виждала, правила, изпитвала.
Само че повече ми харесва истинската любов.
Онази, която трае, която остава, която продължава. Онази, истинската.
ИСТИНСКАТА.
Вярвам в любовта от пръв поглед, вярвам и в любовта до гроб. Вярвам в любовта, която продължаваме да изпитваме дори след десетия, хилядния(...) поглед, вярвам в любовта, която продължаваме да изпитваме дори и след смъртта.
Не вярвам в "докато смъртта ви раздели". Тя не разделя хората, тя само ги кара да страдат много, силно и докрай, докато не се срещнат отново. Защото ще се срещнат. Честно, понякога съжалявам себе си. Защото не вярвам в отвъдното. Уви, не вярвам в живота след смъртта, не вярвам нито, че отново ще дойдем тук, нито в нищо. Вярвам в това, че умираме, фърлят ни в земята, разлагаме се, докато от нас не останат воня, кости и коса, а след това нищо. Всички са полудели. Какво ще ми говорите за души, които отлитат, и души, които остават. Няма такова нещо. Нищо не отлита и нищо не остава. Някакво друго е съдържанието на онези заветни 21 грама, с които учените се борят. Е, аз не съм учен, така че мога да ги оборя всичките. Щом мога да споря с класната си и с учебника си по литература, група учени ли ще ме уплаши?!?
Та искам да кажа, че вярвам в любовта. Каквато и да е тя. Само тя съществува, само нея я има и само тя остава.
"Вечната".
Защото любовта не умира, тя остава да живее. Тя остава и след нас. Дори когато единия си отиде, дори когато и двамата си отидат. Дори когато нищо не остане от тях. Любовта остава. Тя се носи наоколо и зарежда.
Човека е като птичка - той не може да бъде сам. Прекарваме живота си в търсене на любовта и пак не я откриваме, защото сме си го поставили като самоцел. А тя не е и не може да бъде.
Вярвам в любовта до гроб, че и след това. Вярвам, защото съм я виждала, виждала съм я отблизо. Виждала съм какво става, когато едни птиче умре. Виждам как другото птиче страда, как плаче, как стои до първото птиче, държи студената му ръка и не спира да плаче. Гледа затворениете клепачи и не вярва, че те няма да се отворят. Всички минават покрай него, а то просто стои и гледа женското птиче и плаче тихо и кротко, защото е бизсилно. Защото нищо не може да направи. Защото иска да си отиде заедно с другото птиче. Само когато са заедно - и в живота, и в смъртта, само тогава те могат да са щастливи- да, двете птичета често се кълват, че често се карат. Женското птиче често удря мъжкото, често му се кара. Но скубе космите от веждите му, които са прекалено дълги. Готви любимите му ястия, дори когато другите птички не ги харесват. Губи от времето си, за да му направи сладкиш без захар, защото птичето има диабет.
А когато женското птиче вече не може, мъжкото стои до него. Да, може би не може да се справи добре с грижите, но и не смее да отиде в другата стая. Не вярва, че женското птиче ще умре, но и не иска да се отдели от него. Точно така, както цял живот е било плътно до него.
А когато женското птиче си отива, никой не смее да каже на мъжкото. Не и преди да му купят кашон валериан. Който не може да помогне. Няма второ птиче, като това.
И мъжкото сякаш умира заедно с него. То не гледа телевизия. Прекарва дните си само с портрета на женското птиче, на тъмно, на затворено, на спуснати завеси. Седи, гледа го и плаче. Пали свещи, носи му цветя. И плаче. Не спира да плаче. И пие. Не може да спре да пие. Мъжкото птиче се напива често. Влиза в болница. Забраняват му да пие. Но птичето не се интересува. То вече не иска да живее. То вече е умряло. То не вижда смисъл. Една година по-късно, птичето все още държи портрета на най-високото място. Вече е посадило цветенцата в саксия, макар че не го бива с цветята. Но женското птиче толкова ги е обичало винаги...
Мъжкото вече не иска да живее. Нещо повече - то дори го казва на другите птичета. Казва им "аз си отивам" и сякаш наистина го прави. Сякаш нарочно. Сякаш нарочно пие все повече и повече, сякаш нарочно яде сладко, много сладко - шоколад, сладолед, всичко. Човекът е като птиче, което само скубе перата си, защото не може да продължи напред след такава загуба. Сърцето на птичето е при другото птиче. Душата му е там. И какво му е останало тогава?
Не, любовта не свършва със смъртта.
Познавам тази любов. Виждала съм, държала съм ръката й. Тя съществува. Въпреки всичко и въпреки всеки.
Искам такава любов.
Знам, че я има, защото съм я виждала.
Бърша сълзите си от клавиатурата и се извинявам.