Любов за една нощ

Обичам магията на студените зимни нощи. Има едно рекламно мото - "Ако се стъмва по-рано, купонът ще е по-дълъг". Съвсем правилно. Стига да си някъде на топло, около теб да има музика, приятни хора и може би малко алкохол.
Такава беше и миналата нощ - уж бяхме доста хора, които да се съберем и да отидем на дискотека, но останахме четирима. Въпреки това обаче ни беше супер весело, защото сме близки, приятели сме, общите ни преживявания са малко по-необичайни и това много ни сближава.
Но към 2-3 си тръгнах. Тръгнах си с него. Мъжът, които може да ме гледа супер перверзно и да ми разказва какъв секс ще правим по-късно. И да го мисли. Но мъжът, които един час след това е заспал в скута ми, здраво стиснал ръката ми.
Бяхме сякаш в някаква вълшебна коледна приказка - заснеженият път, ако там изобщо имаше път, а покрай него дърветата - предимно иглолистни. Клоните им бяха покрити със сняг. Отдалеч, на светлината на фаровете, изглеждаха като страшни, тъмни сенки-призраци, протягащи заплашително клоните си напред, сякаш за да ни поемат в онова тъмно пространство извън обсега на фаровете. Но отблизо бяха като огромни плюшени играчки, топло протегнали нежните си ръце за животворна прегръдка, приласкаваща ни да напуснем света на видимото, защото в успокояващия мрак не винаги има нещо страшно. Но така и не го направихме. Движехме се напред съвсем плавно и единствената светлина идваше от фаровете на нашата кола и на тази пред нас. Това беше и единственото, което се виждаше - пътят, колата пред нас и боровете, покрити със сняг. Клоните им изглеждаха като ментов сладолед. Ментов с ванилия. Прекрасно декориран. Беше една приказна, романтична картина. Всичко около нас беше толкова спокойно.
А приказката сякаш отвън влизаше и при нас в колата. Ние седяхме вътре на топло, взимайки само хубавото от зимата, а тя ни го даваше с цялото си сърце, цялата си душа.
Най-приказното от всичко обаче ставаше при мен. В главата и сърцето ми. И при него. Голям мъж, заспал в скута ми. Да, отстрани не изглежда много мъжествено, нито джентълменско. Но честно, това беше една от най-добрите части от вечерта. Лягайки в мен, той не спря да държи ръката ми, беше обхванал краката ми и ме стискаше супер здраво. В мига, в които аз издърпах ръката си, за да махна кичур коса от лицето си или да се почеша по носа, той започваше да я търси. Сякаш щеше да загуби света, ако аз не бях там, до него и той не беше сигурен, че съм там. Когато се събуждаше за малко, обесняваше колко му е хубаво да му роша косата и колко му е студено от пързалянето по гръб.
Нямаше нужда нищо да си казваме. Думите само биха развалили всичко. Сякаш вече не се нуждаем от тях, за да изразим какво чувстваме. Душите си говореха от толкова отдавна, че нямаше нужда от устни. И без всичко останало, ние сме еднакви. Няма нужда да ми казва каквото и да било, когато и да било. Усещам го, дори преди той да си го е помислил. Усещам мислите, чувствата, желанията му, още преди самият той да ги е осъзнал.
Попитах го "Липсвах ли ти". Той махна с глава и ми каза, че не съм. Казах, че лъже, а той ми отговори: "Е, че нали трябва да те дразня". Тогава аз го попитах "Значи в крайна сметка съм ти липсвала?", а той отново каза не. Нямаше смисъл обаче да го питам. Знам, че е така. Знам, че е усещал липсата ми. И в доброто, и в лошото. Знам, че за него не съм просто някоя от всички. Аз съм точно като него и той е точно като мен, което много ни пречи, но много повече ни помага.
Сега се замислям дали трябваше да си тръгна от дискотеката, за да отида с него. Дали е било правилното решение. И знам, че е било. Да, може би там щеше да ми е малко по-топло, отколкото в планината, може би щях да намеря някоя нова любов, може би щях да си легна да спя поне малко по-рано. Но имах ли избор всъщност? Той ми каза "обличай се, тръгваме" и не търпеше възражение. Защото искаше да съм с него. Не искаше да се разделяме, не искаше да ме остави в морето, където има толкова много риба. А той е толкова ревнив.
Най-хубавото е, че това е любов за една нощ. На сутринта винаги се казва "Ще ти се обадя", но това така и не става. Той обаче ще се обади. Той винаги се обажда. Не веднага, за да предпази собственото си сърце. Но ще се обади, защото най-големите стихии, тези, които причиняват най-много разрушения, винаги вървят ръка за ръка.
Любов за една нощ, която ти дава всичко, без да ти взима нищо. Която започва и свършва, без да оставя болка след себе си. Любов, която изобщо не е никаква любов, но поне носи топлината на истинската. Тя е само бледа сянка, но изглежда ли така отстрани? Чувстваш ли колко е фалшива, докато я изпитваш? Не. Може би защото не е толкова фалшива. Защото е сянка, отзвук, продължение и начало на нещо, станало преди време и на нещо, което ще продължи да става и след тази нощ. Това беше нашата любов.
Любов за една нощ, през която не се е случило нищо. При която единствените белези са в сърцето на човека, усетил пълнотата и топлината на това чувство да бъдеш обичан. Макар и за една нощ.