Да бъдеш Лили

-Колежке, какво е това, което държите в ръце?
Лили се сепна. Стресна се. В ръце държеше едно стихотворение, което четеше и препрочиташе от време на време. Точно се беше зачела, защото днешната лекция беше безкрайно скучна.
-Ами, това е едно стихотворение. - отвърна тихо тя.
-О, колежке, толкова ли сме начетени, че четем поезия? - попита професорът.
-Ами, това стихотворение е доста лесно и приятно, интересно е. В него няма нито един глагол, но има много повече действие и минава много повече време от безброй стихотворения, пълни с глаголи. - опита се да се усмихне Лили.
-Ще го споделите ли с нас? Прочетете го на глас, моля.
-Разбира се - усмихна се Лили. За миг беше помислила, че ще отнесе жестоко конско пред всички, но май й се беше разминало. Тя пак се усмихна и започна да чете силно, ясно и бавно:
Градина.Пролетни цветя.
Скамейка.Шепот сладък.
И сред цветята-Той и Тя.
Любов...и тъй нататък.

Поле.Природа.Красота.
Река.Гора отатък.
Пробуда. Сбъднати мечти.
Възторг...и тъй нататък.

Годеж.Венчило.Поп и брак.
Момент безумно кратък.
А после-скука.Мрак.
Деца...и тъй нататък.

Курорт.Море.Приятен смях.
Простор. Вълни отатък.
Възбуда.Трепет.Сладост.Грях.
Рога...и тъй нататък.

Полуда.Нежност.Сълзи.Праг.
Плесник и писък кратък.
Багаж.Дете.Билет.Носач.
Развод...и тъй нататък.

Началник. Шеф. Кола. Пари.
И нощи без остатък.
Кафе.Квартира.Ключ.Жени.
Легло...и тъй нататък.

Камбани и купчина пръст.
И плочата отатък.
Лопата. Кирка. Поп и кръст.
Ковчег...и няма вече тъй нататък.

-Стихогворението е на Радой Ралин и има и други версии, от време на време попадам на него с по някоя сменена дума - усмихна се Лили. Това, което тя не беше забелязала, бе, че докато четеше, някой почука на вратата, после я отвори и професорът му даде знак да мълчи и да отиде да седне някъде назад, за да не я прекъсва.
-Колежке, защо харесвате това стихотворение? Не е ли доста мрачно?
-Не, не смятам, че е мрачно. Макар, че завършва със смърт, в него няма нищо мрачно. Сякаш това е нещо нормално и то, в крайна сметка, наистина е нещо нормално. Но смъртта не е представена трагично, представена е просто като поредната стъпка на човека, само че се оказва последна. Но без в това да има вложена и капка трагизъм.
Лили млъкна. Усети, че в цялата зала царуваше пълно мълчание, което беше наобичайно за лекциите на този професор, тъй като те винаги пораждаха някакви спорове и някъде назад винаги се нищеха различни мнения.
-Продължавайте. - подкани я професора. - Кажете ни защо го харесвате, разкажете ни онова за глаголите.
-О, за глаголите! - усмихна се Лили, усетила, че плува в свои води, че всички я слушат, но усещаше одобрението им. - Не случайно се казва "Безглаголно стихотворение" - в него наистина няма нито един глагол. Но въпреки това се изгражда доста успешна възходяща градация, която завършва в края - кулинацията е смъртта на човека. Но въпреки тази градация, няма никакво напрежение в стихотворението, там царува абсолютен покой. Това много ми харесва - този похват, определено е доста интересен.
-Други мнения има ли? - попита професорът цялата зала.
Скоро се завихри ожесточена дискусия, свързана с "Безглаголно стихотворение". Лили седеше и не се обаждаше, само слушаше, защото искаше да променя гледната си точка, да се опитlа да възприема мнението на другите и да се опитва да го приема като възможно, а не задължително като грешно. Опитваше се да поправи някои страни от характера си, като тази да не приема чуждо мнение, освен своето, беше една от тях, една от най-главните трески. Е, не губеше съня си нощем заради това, че обичаше да е права, но на моменти имаше чувството, че сякаш пропуска един цял непознат и различен свят и сама се вкарва в някакъв коловоз, от който скоро може би нямаше да успее да излезе.
Оглеждаше тълпата - всички тези хора, нейните колеги, които сигурно цял живот бяха смятали поезията за глупава и скучна и не бяха докосвали стихотворение, сега изведнъж имаха мнение, държаха се като специалисти и бяха готови да се карат дори за запетайките! И тогава, гледайки и наслаждавайки се на възторга, на ентусиазма им, го забеляза. Момчето, което беше влязло по средата на третата строфа, което всички видяха, но на което никой не обърна особено внимение, освен Емила, която обръщаше внимание на всяко същество от мъжки пол.
Момчето седеше на последното столче най-горе и я гледаше как гледа хората около себе си. Когато и тя го погледна, той леко й се усмихна, сякаш искаше да каже "хей, видях те". Лили също му се усмихна, а после отклони поглед. Знаеше, че ще се срещнат, все пак учеха в едно учебно заведение, а и не се избягваха, защото имаха добри отношения, но какво правеше той тук?!?
Изведнъж Лили почувства, че не може да стои близко до него, защото това винаги й даваше нова доза отчаяние и вдъхваше живот на позабравени спомени и фантазии. Тя събра нещата си и точно щеше да вземе чантата си в ръка, когато гласът на професорът прогърмя:
-Колежке, а Вие защо мълчите?!? Че нали точно Вие започнахте дискусията?
-Ами, аз нямам какво да кажа. Аз харесвам стихотворението.
-Колежке, не следите! Не говорим за това дали го харесваме, или не! Вече става дума за това, че някой твърди, че е преписано!
-Да, чела съм това. Възможно е. Но все пак после е дописал още нещо към него, допълнил го е. Никой не може да говори за копиране. Това до известна степен не ми харесва днес. Преди се е казвало, че хората заимстват един от друг, но дори това е било рядкост. По-скоро се е говорело за правене на аналог, за кореспонденция с другата творба. В положителен смисъл, не в отрицателен.
-Можете ли да ни дадете прмер?
-Разбира се. Например в рисуването. Да вземем творбата на Тициан "Венера от Урбино" и творбата на Мане "Октавия" - никой никого не обвинява в кражба, пиратство или плагиатство. Може би затова едно време хората са били толкова по-щастливи - защото не са били така дребнави. Не са притежавали толкова много материални неща, които да искат да опазят.
Лили се усмихна и замълча. С периферното си зрение го виждаше как върви към професора. Не чуваше тишината, която беше настъпила в залата след изказването й. Не си даваше светка, че всички я гледаха как го гледаше, а оттам всички гледаха и него.
-Извинете, професоре, дойдох само да Ви оставя това.
-А, домашното, добре, браво, Андрей, благодаря ти.
-Да, и може ли Лили за малко? - попита той въпросът, на който Лили най-малко се беше надявала някога. Сърцето й сякаш застина, но след миг тя се окопити и усети, че всички я гледат.
Професорът се разсмя:
-Не знам дали може. Най-добре да я питаш насаме, за да не се говори после лошо за вас - и без да спира да се смее, той й направи знак с глава да излезе навън с Андрей.
-Радвам се да те видя - започна Андрей. - Всъщност исках да те питам дали ще ми помогнеш по един проект. Свързан е с изкуството - литература, рисуване, скулптура, всичко.
-Не знам дали ще мога - Лили стъпваше от крак на крак и се опитваше да се измъкне, макар да й се искаше да се съгласи.
-Със сигурност можеш. Никой от приятелите ми не знае толкова за различни неща, колкото ти. Самият аз трябва да чета дни и нощи наред, за да кажа нещо такова пред толкова много хора. Моля те, трябва да ми помогнеш, защото аз наистина не знам какво да правя.
-Добре, добре, ще ти помогна - Лили се усмихна. Искаше й се да махне с ръка и да звучи отегчена, а не пре-доволна, както разочаровано си мислеше, че изглежда. Искаше да изглежда все едно се съгласява само, за да се отърве от него, макар вътрешно да знаеше, че й личи, че не е така.
-Страхотно, благодаря ти!!! Трябва да го обсъдим, от къде ще започнем, всичко.
-Добре, кажи кога - Лили мигаше на парцали, а Андрей й изглеждаше безкрайно доволен, че е намерил кой да изнесе проекта му на гръб.
-Ами, днес имаш ли време? Може да отидам в онзи ретро бар, на който се кефиш и да видим какво може да се направи, за да го спасим.
-Бара ли ще спасяваме? - Лили се усмихна чаровно.
-Не, не, проекта ми. Доста е замрял - Андрей сякаш леко се притесни.
-Добре, в моя бар. В колко часа.
-Ми, не знам. В колко свършваш?
-Имам още 2 лекции.
-Добре, после ако искаш ела направо там, ще те чакам на онази маса.
-На коя маса? - Лили се направи, че не разбира.
-Еми, на онази, на която сядаме винаги, когато сме с братовчедка ти.
Жалко, искаше да го чуе да казва "нашата маса", но той беше успял да прескочи трапа, макар да се беше попотил три пъти, докато измисли някакъв синоним.
-А защо направо не донесеш всичко, което си направил до момента, за да го поглдна? Ще седнем на масата в дъното, до бара, защото е по-голяма и ще има място да се разположим. - предложи Лили, преминавайки на изцяло делова вълна. Говорейки за широко, не спираше да си го спомня как се разхожда без дрехи между леглото й и компютъра и сменя песента с друга, която, също като предишната, му омръзва прекалено бързо. Беше толкова кльощавичък и сладък. Но свърши вече. При това няколко пъти.
-Да, добре, ще те чакам там. Ами, до след няколко часа.
-Да, до тогава - Лили се усмихна леко и влезе. Гледаше да не изглежда много доволна, когато се връща в стаята. Седна на мястото си с намерение да рисува цветенца до края.
-Добре, колеги, ще ви поставя една малка задачка, убеден съм, че след днес няма как да не се справите! Видях, че сте готови, така че не искам да чувам оплаквания и оправдания! - заговори професорът успоредно с биенето на звънеца. - Ще трябва да направите проект, свързан с изкуството. Работете върху каквото си пожелаете - проза, поезия, живопис, скулптура, давам ви пълна свобода. Но искам до края на седмицата всеки да си е избрал тема, най-добре още утре да чуя по някое предложение. Това е - прибирайте се и мислете. Въпроси има ли?
-Аз имам - може ли по двойки? - попита Емила.
-Може, но това значи, че проекта на която и да е двойка трябва да е по-обширен и много по-добър от проекта на всеки, който е сам. Ще ви оценявам пропорционално! Довиждане, колеги.